Читать «Охлюв по склона» онлайн - страница 11

Отвън, оттатък недостроената стена тежко думкаше лост, виеха пневматични чукове, с грохот се разсипваха тухли, а на стената един до друг стояха четирима работници, голи до пояс и с фуражки и пушеха. После под самия прозорец зарева и затрещя мотоциклет.

— Някой от гората — рече Ким. — По-бързо умножи шестнадесет по шестнадесет.

Вратата се взриви и в стаята се втурна човек. Беше в комбинезон, разхлабената качулка се мотаеше на гърдите му по ремъка на радиостанцията. От обувките до пояса на комбинезона стърчаха бледорозови филизи, а десният му крак беше омотан в оранжева плетеница от безкрайна лиана, влачеща се по пода. Лианата още потръпваше и на Перец му се стори, че това е пипало на самата гора, че то сегичка ще се напрегне и ще изтегли човека обратно — през коридорите на Управлението, надолу по стълбището, по двора край стената, покрай столовата и работилницата, и пак надолу, по прашната улица, през парка, покрай статуите и павилионите, към серпантината, към вратата, но не през, а край нея, към ръба на скалата, и после надолу…

Беше с мотоциклетни очила, лицето му — набито с прах и Перец в първия момент не позна, че е Стоян Стоянов от биостанцията. В ръката си държеше голям хартиен чувал. Той направи няколко крачки по кахления под, по мозайката, изобразяваща жена под душ, и спря пред Ким, скривайки чувала зад гърба си и правейки странни движения с глава, сякаш го сърбеше шията.

— Ким — каза той. — Аз съм.

Ким не отговори. Чуваше се как перото му драска и ръфа хартията.

— Кимушка — запелтечи Стоян. — Моля те.

— Излез — отвърна Ким. — Маниак!

— За последен път — рече Стоян. — За най-най-последен път.

Той отново направи движение с глава и Перец видя върху дебелата му подстригана шия, точно в ямичката под тила къс розов белег, тънък, остър, вече навиващ се на спирала, тръпнещ сякаш от жажда.

— Ти само им предай и кажи, че е от Стоян, и нищо повече. Ако ме викат на кино, излъжи, че имам срочна вечерна работа. Ако ме канят на чай, кажи, че току-що съм пил. И вино откажи, ако предложат. А, Кимушка? За най-най-последен път.

— Какво се ежиш! — попита Ким злобно. — Я се обърни!

— Пак ли подхвана? — попита Стоян, обръщайки се. — Това не е важно. Ти само предай, пък всичко останало е без значение.

Ким, протегнал се през масата, правеше нещо с неговата шия, мачкаше я и я масажираше, разперил лакти, потръпваше гнусливо и псуваше. Стоян търпеливо се местеше от крак на крак, наклонил глава и изпънал шия.

— Здрасти, Перчик — каза. — Отдавна не съм те виждал. Как се чувстваш тук? Аз пак донесох, какво да правиш… За най-най-последен път. — Той разгърна хартията и показа на Перец букет от отровни зелени горски цветя. — Ама как ухаят! Ухаят!