Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 97

Настъпи тишина.

Танис си пое въздух и отвори очи.

Мракът се бе разсеял, звездите грееха и луните отново светеха на небето. Полуелфът си пое дълбоко въздух, за да успокои треперещото си тяло, след което се изправи и затича към тъмната фигура на площада. Погледна я, закашля се и извърна глава.

Онова, което беше останало от Ривъруайнд, не приличаше на човек. Плътта се бе свлякла и костите му прозираха под стопената кожа. Очите му бяха изтекли по обгореното лице, а устата му зееше отворена в безмълвен писък. Но най-ужасното бяха органите му, които пулсираха кървавочервени на луната светлина.

Танис се присви и повърна. Беше виждал каква ли не смърт, но това… това бе съвсем различно и знаеше, че тази картина няма да го напусне до самата му смърт. Една силна ръка обви раменете му в безмълвно съчувствие и подкрепа. Замайването премина. Той се изправи и задиша дълбоко. Избърса устата и носа си и се насили да преглътне.

— Добре ли си? — попита загрижено Карамон.

Танис само кимна, защото още не можеше да се съвземе. В този момент чу гласа на Стърм и се обърна.

— Милостиви богове! Та той е още жив! Ръката му помръдна! — Рицарят се задави и не успя да каже нищо повече.

— Довършете го! — изрече дрезгаво Танис. — Стърм…

Рицарят вече бе извадил меча си. Целуна ефеса, вдигна острието към небето и застана пред тялото на Ривъруайнд. Затвори очи и се пренесе мислено в един стар свят, където смъртта в битка беше слава и чест. Бавно и тържествено започна да рецитира соламнийския Химн на Смъртта. Докато изговаряше думите, които успокояваха душата на воина и я пренасяха в покоя на отвъдното, хвана здраво меча си и го насочи към гърдите на варварина.

Върни тоз мъж при Хума —

там, някъде далеч от бурното небе,

покой заслужен дай му ти

и угаси в очите му последните искри.

Махни от него ужасите на войната,

при светлината на звездите го вземи,

на сетния му дъх успокоение прати —

свободен като вятъра да бъде в идните си дни.

Високо да кръжи — далеч от гарваните черни,

където соколът само знае що е смърт.

И нека сянката му горда до Хума да застане,

далеч от бурното небе, далеч оттук.

Гласът на рицаря замря.

Танис почувства божествен покой, който заля сетивата му като хладна вода, облекчи мъката и смекчи ужаса. Застаналият до него Карамон плачеше беззвучно. По острието на меча проблесна лунна светлина.

Тогава чуха ясен глас:

— Спрете! Донесете го при мен.

Танис и Карамон се изправиха пред обезобразеното тяло, за да спестят на Златна Луна, която стоеше пред вратите на храма, потресаващата гледка. Стърм, вглъбен в ритуала, се сепна, преди да нанесе смъртоносния удар. Танис понечи да каже нещо, но усети студената ръка на магьосника върху своята. Потрепери и се отдръпна от този мъртвешки допир.

— Направете каквото ви казва — изсъска той. — Занесете го при нея.