Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 94

— Тъкмо навреме! — Флинт огледа местността с отвращение. — Но какво е това? Ако най-великият подарък, даван някога на човек, е тук, то трябва добре да са го скрили!

Танис беше съгласен с него. Никога не бе виждал по-потискащо място. Улицата ги отведе до широк павиран площад. В източната му част стърчаха четири високи колони, върху които нямаше нищо, а наоколо стърчаха отломки от разрушени сгради. Видяха някакво кръгло каменно образование, високо около метър, и Карамон отиде да го разгледа. Накрая заяви, че било кладенец.

— При това дълбок — добави той, наведен през стената. — И мирише отвратително.

Северно от кладенеца се издигаше единствената сграда, която незнайно как беше избегнала разрухата на Катаклизма. Представляваше красива постройка от бял камък, крепена от четири елегантни колони и високи златни порти.

— Това е било храм на древните богове — каза Райстлин по-скоро на себе си, отколкото на останалите, но Златна Луна го чу.

— Храм ли? Много е красив — прошепна захласнато тя и тръгна към вратата.

Останалите огледаха внимателно наоколо, но не откриха други оцелели сгради. На земята лежаха паднали колони и отломки, имаше и счупени статуи с гротескно нащърбени лица. Въпреки това личеше, че някога градът е бил много красив. Всичко беше толкова старо, че дори Флинт се почувства млад. Джуджето седна върху една паднала колона.

— Е, пристигнахме. И сега какво, магьоснико? Райстлин отвори уста, но преди да беше изрекъл и дума, Таселхоф извика:

— Драконянин!

Всички се извърнаха с извадени оръжия. На ръба на кладенеца наистина стоеше и ги гледаше един драконянин.

— Дръжте го! — изкрещя Танис и хукна към него.

Но преди да го стигне, съществото разпери криле и полетя надолу в кладенеца. Райстлин надникна вътре, вдигна ръка, сякаш за да направи заклинание, но се отказа и я отпусна немощно.

— Не мога. Не мога да мисля. Не мога да се съсредоточа. Трябва да поспя!

— Всички сме изморени — съгласи се Танис. — Съществото вече знае, че сме тук. Не можем да сторим нищо, по-добре да си починем.

— То отиде да предупреди някого! — прошепна Райстлин и се уви плътно в наметката си. — Усещате ли? Някой усеща ли злото, което всеки миг ще се събуди и ще завладее света?

Никой не продума.

Таселхоф се покатери върху каменната стена и също надникна в кладенеца.

— Вижте! Драконянинът се носи по водата като листо. Крилете му не мър…

— Тихо! — скастри го Танис.

Таселхоф го изгледа изненадано — никога не го бе чувал да говори толкова напрегнато. Полуелфът стоеше загледан в кладенеца със стиснати юмруци. Наоколо всичко беше неподвижно. Твърде неподвижно. На север продължаваха да се трупат облаци, но нямаше никакъв вятър. Не помръдваше нито един клон, не прошумоляваше нито едно листо. Луните хвърляха върху предметите двойни сенки и всичко изглеждаше изкривено и нереално.

Райстлин бавно се дръпна от кладенеца с вдигната ръка, сякаш за да се предпази от някаква ужасна заплаха.

— Усещам го — преглътна Танис. — Какво е това?

— Да, какво е? — попита Таселхоф, загледан втренчено в кладенеца, който беше тъмен и дълбок като зениците на магьосника.