Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 92

Полуелфът бръкна вътре, сграбчи ръката на Тас и го измъкна.

— Добре ли си?

Кендерът се олюля леко, но усмивката му бе широка, както винаги.

— Разбира се — отвърна жизнерадостно той. — Само съм малко поожулен. — Внезапно лицето му помръкна, опипа главата си и притеснено попита: — А косата ми?

— На мястото си е.

Тас въздъхна облекчено, мигновено възвърна бодрия си дух и започна да говори:

— Това беше най-чудесното нещо, което ми се е случвало — да летя. А Карамон правеше такива физиономии…

— Историята ще почака — прекъсна го Танис. — Сега трябва да се махаме оттук. Карамон? Ти и брат ти ще се справите ли?

— Да.

Райстлин пристъпи немощно и прие подкрепата на силните братски ръце. Обърна се за последно да погледне разцепена-та драконова глава и раменете му отново се разтресоха от беззвучен кикот.

Глава 15

Бягството.

Кладенецът.

Смъртта с черни криле.

Димът от подпаления лагер се стелеше над блатото и скриваше спътниците от очите на странните и зли същества, дори закриваше сребърната луна и звездите. Приятелите не посмяха да използват никаква светлина, тъй като отвсякъде се чуваха бойни рогове — драконяните се бяха окопитили и възстановяваха редиците си.

Ривъруайнд водеше групичката. Танис, който винаги се бе гордял със способността си да се ориентира в гората, сега, в черното и мъгливо блато, напълно бе изгубил представа къде се намираха. Само когато някоя звезда се покажеше иззад димната пелена, разбираше, че се придвижват на север.

Не след дълго Ривъруайнд изведнъж се подхлъзна и затъна до колене в тинята. Танис и Карамон го издърпаха и кендерът мина отпред, за да провери земята с хупака си. Нямаше и сантиметър твърда почва.

— Май ще трябва да газим — рече мрачно варваринът.

Спътниците потърсиха място, където водата им се стори по-плитка, и поеха през тинята. В началото тя им стигаше само до глезените, но продължаваха да затъват все повече и повече, докато накрая Танис вдигна Таселхоф на раменете си. Флинт обаче твърдо отказваше помощ, дори когато водата стигна до брадата му. И изведнъж изчезна. Карамон, който вървеше след него, го измъкна и го метна на рамото си като мокър чувал. Джуджето беше твърде изморено и изплашено, за да се възпротиви. Райстлин залиташе и кашляше, мократа му роба, натежала и от калта, го влечеше надолу. Накрая, изтощен и все още невъзстановен от отравянето, падна. Стърм го подхвана и го понесе.

След едночасово ходене в студената тиня стъпиха на твърда земя и седнаха да починат, треперещи от студ.

От север задуха вятър и разнесе мъглата. Дърветата започнаха да скърцат и да свеждат клони. Райстлин, който беше полегнал на земята, вдигна поглед към небето и моментално скочи.

— Буреносни облаци! — Закашля се, но продължи: — От север. Нямаме никакво време! Никакво! Трябва да стигнем до Ксак Тсарот, преди луната да е залязла. Побързайте!

Всички погледнаха нагоре. От север бързо се носеше голям тъмен облак, който поглъщаше звездите. Танис беше толкова уморен, че едвам се надигна. Останалите го последваха и тръгнаха, без да продумат, след Ривъруайнд, който пак ги водеше. Но пътят им отново бе препречен от черна тиня.