Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 84

Флинт отново изстена. Драконянинът, който вървеше последен, спря и надникна в храстите. Тас взе хупака и го вдигна над главата на джуджето — ей така, за всеки случай. Но не се наложи. Съществото сви рамене, измърмори нещо и побърза да настигне останалите. Кендерът въздъхна облекчено и махна ръката си от устата на джуджето, Флинт премигна и отвори очи.

— Какво стана? — изстена той, като се държеше за главата.

— Падна от моста и си удари главата в дървото — излъга Тас.

— Така ли? — усъмни се Флинт. — Последното нещо, което си спомням, бе че едно от тези същества идваше към мен и аз паднах във водата…

— Ами… така стана, недей да спориш — прекъсна го Тас и се изправи. — Можеш ли да вървиш?

— Естествено, че мога — процеди през зъби джуджето и се изправи с леко залитане. — Къде са останалите?

— Драконяните ги заловиха и ги отнесоха.

— Всички? — Челюстта на Флинт увисна. — Просто така.

— Използваха магия — отвърна нетърпеливо Тас. — Доколко видях, направиха заклинание. Не са ранени единствено Райстлин, докато минаваха покрай нас, ми изглеждаше ужасно.

— Кендерът го дръпна за мокрия ръкав. — Хайде… трябва да ги проследим.

— Да, да — измънка Флинт и опипа главата си. — Къде ми е шлемът?

— На дъното на блатото — отвърна му с досада Тас. Ако искаш, гмурни се и си го намери.

Джуджето изгледа с погнуса мазната вода, потръпна и побърза да й обърне гръб. — Вдигна отново ръка към главата си и напипа огромна цицина.

— Изобщо не си спомням да съм си удрял главата. — Изведнъж се сети за нещо и трескаво заопипва гърба си. — Брадвата ми!

— Шшт! — скастри го Тас. — Радвай се, че си жив. Сега трябва да спасяваме другите.

— И как предлагаш да стане, при положение че не ми е останало нищо освен тази огромна цицина? — изръмжа Флинт и се понесе след бързия кендер.

— Все ще измислим нещо — каза уверено Тас, макар да чувстваше сърцето си в петите.

Кендерът лесно намери пътеката — беше стара и добре утъпкана.

За миг си помисли, че ако я следват, могат да се озоват право в свърталището на драконяните, и потръпна. Но реши да не се притеснява за такива дребни подробности.

За жалост Флинт не споделяше тези негови възгледи.

— Там има цяла армия, по дяволите! — възмути се джуджето и хвана кендера за ръкава.

— Ами, да… — Тас спря, за да обмисли ситуацията, и физиономията му грейна. — Още по-добре. Колкото те са повече, толкова по-малка е вероятността да видят нас. — И отново пое по пътя.

Флинт се намръщи. На тази логика нещо й куцаше, но точно сега не можеше да се сети какво и освен това му бе твърде студено, за да спори. Но в едно отношение беше съгласен с кендера: алтернативата бе да избягат през блатото и да изоставят приятелите си. А това не беше никаква алтернатива.

Вървяха още половин час. Слънцето потъна в омарата и я оцвети в кървавочервено. Нощта се спусна бързо над блатото. Скоро видяха пред себе си ярка светлина и побързаха да се скрият в храстите. Кендерът пристъпваше тихо като мишка, а джуджето непрекъснато настъпваше съчки, които пращяха, блъскаше се в дърветата и шумолеше в храстите. За щастие в лагера на драконяните празнуваха и надали щяха да чуят и армия от настъпващи джуджета. Двамата се промъкнаха почти до огъня, когато джуджето изведнъж сграбчи кендера толкова силно, че едва не го събори.