Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 80

Най-отпред вървяха Флинт и Таселхоф. Изведнъж джуджето извика и тинята го погълна. Отгоре остана само главата му.

— Помощ! — изкрещя Тас и останалите се завтекоха към тях.

— Дърпа ме надолу! — избърбори паникьосаният Флинт и нагълта още кал.

— Стой мирно! — заповяда Ривъруайнд. — Попаднал си в смъртоносно тресавище. Не отивай при него! — предупреди той Стърм, който се беше запътил да му помага. — Ще загинете и двамата. Дайте ми някакъв клон.

Карамон сграбчи първото попаднало му дръвче, пое дълбоко въздух и го изтръгна. Ривъруайнд легна на земята и го подаде на Флинт. Джуджето вече бе затънало до носа, но след като помаха известно време с ръце, успя да сграбчи и. Карамон го издърпа на сухото.

В този момент кендерът се хвърли към Танис и започна да му сочи нещо. От дупката, откъдето бяха извадили Флинт, се показа змия, дебела колкото ръката на Карамон.

— Няма да успеем да прекосим блатото. Дали не е по-разумно да се върнем? — отбеляза Танис.

— Нямаме време — прошепна Райстлин и пясъчните часовници в очите му проблеснаха.

— Можем да минем — обади се Ривъруайнд със странен глас. — Знам една пътека.

— Какво? — обърна се към него Танис. — Стори ми се, че каза…

— Бил съм тук — изрече напрегнато варваринът. — Не знам кога, но съм бил. Знам пътя през блатото. Той води към…

— Води към разрушения град на злото, нали? — довърши мрачно Танис.

— Ксак Тсарот! — изсъска Райстлин.

— Разбира се — заключи бавно Танис. — Къде другаде бихме получили отговор за жезъла, ако не там, където ти е бил даден?

— Да тръгваме! — настоя Райстлин. — Трябва да пристигнем в Ксак Тсарот днес преди полунощ!

Варваринът пое водачеството. Накара ги да вървят един след друг и ги отведе далеч от пътя, навътре в блатото. От водата стърчаха и се поклащаха множество дребни дървета с оголени корени, които той наричаше железни нокти, а от клоните им се спускаха увивни растения, които препречваха пътеката. Мъглата стана още по-гъста и скоро никой не виждаше на повече от метър пред себе си. Придвижваха се бавно и почти опипом. Една погрешна стъпка — и щяха да се озоват в смразяващата и лепкава вода, която ги заобикаляше отвсякъде.

Изведнъж пътеката свърши.

— Ами сега? — попита мрачно Карамон.

— Ето! — Ривъруайнд посочи едно дърво, на което беше завързан мост, изплетен от лиани. Висеше над водата като огромна паяжина.

— Кой го е направил? — попита Танис.

— Не знам. Но навсякъде, където пътеката стане непроходима, има по един такъв мост.

— Казах ви, че Ксак Тсарот едва ли е останал безлюден — прошепна Райстлин.

— Е, предполагам, не е редно да хулим този божи дар — отвърна Танис. — Поне не се налага да плуваме.

Придвижването им не беше особено приятно. Лианите бяха обрасли с хлъзгав мъх, който изключителни затрудняваше ходенето.

Мостовете се разклащаха дори при докосване, а когато някой стъпеше отгоре им, люлеенето ставаше неудържимо. А под тях и около тях неизменно чернееше вода, от която ги гледаха гладно странни очи. И тогава стигнаха до място, където твърдата земя свърши, а отгоре нямаше никакъв мост. Отпред не се виждаше нищо друго, освен мазна вода.