Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 69

Бледото лице на Стърм постепенно придоби цвят. Той се хранеше с грация и достойнство, като същевременно отговаряше на безбройните въпроси за родината му, които неуморно му задаваше седналият до него Таселхоф. По някое време, без да привлича излишно внимание, извади от торбата на кендера вилицата и лъжицата си, които незнайно как се бяха озовали там. От друга страна рицарят гледаше да се дистанцира максимално от Карамон и се стараеше да не му обръща почти никакво внимание.

Огромният воин се хранеше с неописуема наслада. Яде три пъти повече, три пъти по-бързо и три пъти по-шумно от всички останали, в редките случаи, когато устата му не беше пълна, описваше на Флинт битки с троли и илюстрираше разказа си с кокала, който гризеше в момента, за да му показва как точно е парирал чуждото оръжие или е нанесъл своя удар. Флинт се хранеше с апетит и убеждаваше Карамон, че е най-големият лъжец в Крин.

Райстлин, който седеше от другата страна на брат си, хапна малко от най-крехкото месо, няколко зърна грозде и филия хляб, която предварително накисна във вода. Не говореше, но слушаше внимателно останалите и попиваше всички техни думи.

Златна Луна се хранеше деликатно с школувана грациозност.

Принцесата на Кве-шу беше свикнала да се храни пред публика и едновременно да разговаря с лекота. Тя бъбреше с Танис и го подканяше да й разкаже за земите на елфите и за другите места, в които е бил. Седящият от другата й страна Ривъруайнд се чувстваше безкрайно неудобно и напрегнато. Въпреки че не се хранеше чак толкова живописно като Карамон, варваринът явно бе свикнал да яде по-скоро в лагерите, отколкото на царствени трапези. Боравеше с приборите тромаво и несръчно и много добре си даваше сметка, че изглежда доста недодялан в сравнение със Златна Луна. Стараеше се да не приказва, като по този начин се надяваше да остане незабелязан.

Накрая всички отместиха чиниите си и се облегнаха на странните дървени столове, завършвайки вечерята с парчета сладък кейк. Тас изпя попътната песен на кендерите, на която кентаврите много се зарадваха. Чак тогава Райстлин проговори.

Тихият му шепот прекъсна смеха и шумните разговори.

— Господарке — изсъска магьосникът титлата й, — днес се бихме с едни гнусни същества, каквито досега не бяхме виждали в Крин. Можеш ли да ни кажеш нещо за тях?

Веселото настроение се изпари като дим. Спътниците се спогледаха мрачно.

— Ходеха като хора — добави Карамон, — но приличаха на гущери. Имаха дълги нокти на ръцете и на краката и криле, и… — Гласът му потрепери. — Вкаменяваха се, след като ги убиеш.

Господарката ги изгледа тъжно и се изправи. Явно беше очаквала въпроса.

— Знам за тях. Преди седмица няколко дойдоха в Черната гора от Хейвън заедно с взвод таласъми. Бяха увити в наметала и качулки, които прикриваха отвратителния им вид Кентаврите ги последваха тайно, за да се убедят, че няма да навредят никому — преди призрачните стражи да се справят с тях. Докладваха ми, че наричали себе си „драконяни“ и че принадлежали към „Ордена на Драко“.