Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 68

В четирите ъгъла на покривката застанаха кентаври, вдигнаха я на височината на масата и я пуснаха. Тя остана във въздуха, а бродираната й повърхност бе точно толкова твърда и стабилна, колкото тежките маси в хана „Последен дом“.

— Колко е красиво! Как ли го правят? — изписка Таселхоф и надникна под покривката. — Отдолу няма нищо! — докладва той с широко отворени очи.

Кентаврите се изсмяха гърлено и сложиха пред всеки гост чинии от полирано дърво и вилици и ножове от еленов рог. След това донесоха плата със задушено месо, от което се издигаше упойващ аромат; както и пухкави самуни хляб и огромни купи с плодове, които проблясваха под меката светлина на кристалните сфери.

Карамон, който вече се чувстваше сигурен в стола си, потри ръце, усмихна се широко и грабна вилицата си.

— Аах! — възхити се той, когато един кентавър постави пред него плато със задушено еленско месо. Подуши ароматната пара, заби вилицата си и се заслуша в цвърчене на соса. Изведнъж усети, че всички го наблюдават, сепна се и се огледа. — Какво…? — попита и премигна, след което погледът му спря върху Господарката на гората. Карамон се изчерви и побърза да извади вилицата си. — Аз… Аз ви моля за извинение. Сигурно сте познавали този елен… Искам да кажа, може би е бил един от вашите поданици…

Господарката на гората се усмихна мило.

— Спокойно, войнико. Еленът е изпълнил своето предназначение в живота и се е превърнал в храна, без значение дали на вълка, или на ловеца. Ние не скърбим за онези, които умират, подчинени на ориста си.

На Танис му се стори, че при тези думи тя се обърна към Стърм с такава дълбока мъка в очите, че сърцето му се сви от страх. Но когато я погледна отново, видя, че великолепният еднорог отново се усмихваше. „Въобразявам си“ — реши той.

— Как разбирате, Господарке — запита след известно колебание, — дали съществото е изпълнило предназначението си? Виждал съм старци да умират на преклонна възраст с отчаяние и горчивина. Но съм виждал и умиращи деца, които са донесли толкова обич и радост, че скръбта от смъртта им се смекчава от осъзнаването, че краткият им живот е дал много на останали.

— Ти отговори сам на въпроса си, Танис, и то по-добре от мен. Нека да приемем, че животът ни не се измерва с онова, което получаваме, а с онова, което даваме. Полуелфът понечи да каже още нещо, но Господарката го прекъсна:

— Остави грижите си настрана. Наслаждавай се на моята гора, докато можеш. Нейното време изтича. Танис я изгледа въпросително, чудейки се какво иска да каже, и потъна в мрачни мисли. По някое време усети допира на нежна ръка.

— Трябва да хапнеш нещо — каза Златна Луна. — От това грижите ти няма да изчезнат, но би било по-добре, ако намалеят.

Той й се усмихна и започна да се храни с апетит. Проумя съвета на Господарката и прогони тревогите от съзнанието си. Само че и Златна Луна беше права — те нямаше да изчезнат.

Останалите сториха същото и хладнокръвно приеха необичайната обстановка. Въпреки че за пиене нямаше нищо друго освен студена вода — за разочарование най-вече на Флинт, — тя отнесе от сърцата им страховете и съмненията, то беше отмила кръвта и мръсотията от ръцете им. Те ядоха, говориха и се смяха, наслаждавайки се на общуването. Господарката на гората повече не заговори никого, но през цялото време ги наблюдаваше.