Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 66

— Чакай! — извика гневно Карамон. — Не можете просто така да ни оставите насред гората, слепи като котета…

— Спрете ги! — заповяда Танис и посегна към меча си. Но оръжието му беше изчезнало. Мощната ругатня на Стърм възвести, че и той бе открил същата липса.

Чу се трополене на копита и шум на листа. Кентаврите си бяха отишли.

— Добре че се отървахме! — кихна за кой ли път Флинт.

— Всички ли сме тук? — попита Танис, протегна ръка и усети силното успокояващо стискане на Стърм.

— Аз съм тук — изписка Таселхоф. — О, Танис, беше прекрасно, нали? Аз…

— Тихо, Тас — сопна му се Танис. — Варварите?

— Тук сме — отвърна с гробовен глас Ривъруайнд. — Невъоръжени.

— Всички ли сме без оръжие? Не че има някакво значение в тази проклета тъмница.

— Жезълът е у мен — изрече бавно Златна Луна.

— А това е страшно оръжие, дъще на Кве-шу — чуха плътен глас. — Оръжие на доброто, създадено да се бори с болести и рани. — Невидимият глас се натъжи. — Но сега ще се използва и за борба срещу злите същества, които го търсят и искат да го заличат от лицето на света.

Глава 11

Господарката на гората.

Вечерята.

— Коя си ти? — провикна се Танис. — Покажи се!

— Няма да ти сторим нищо лошо — изрече не особено убедително Карамон.

— Естествено, че няма да ми сторите. — Гласът се развесели. — Нали нямате оръжия. Ще ви ги върна, когато му дойде времето. Никой не влиза въоръжен в Черната гора, дори солманийските рицари. Не бой се, благородни рицарю. Виждал, че мечът ти е много древен и много ценен! При мен той е на сигурно място. Прости ми тази обидна липса на доверие, но дори великият Хума положи пред мен драконовото си копие. — Хума?! — Стърм онемя.

— Коя си ти? — отново извика Танис.

— Аз съм Господарката на гората. — Изведнъж тъмнината изчезна и компанията изпусна дружна въздишка на възхита.

От една висока скала струеше ярка лунна светлина, а на върха стоеше женски еднорог. Той ги огледа внимателно с безкрайно интелигентните си и мъдри очи.

Красотата му беше поразителна. Очите на Златна Луна се насълзиха и тя ги затвори, тъй като не можа да издържи на блясъка, който струеше от животното. Козината му беше лунносребриста, рогът — перленобял, а опашката му се полюшваше като морска пяна. Главата изглеждаше като изваяна от мрамор, но нито човек, нито джудже не би могъл да пресъздаде красотата и грацията на могъщата шия и мускулестия гръден кош. Краката му бяха силни, но деликатни, с малки копита като на козле. По-късно, когато Златна Луна вървеше по мрачните пътеки с отчаяно и безнадеждно сърце, затваряше очи и си припомняше тази гледка, която й донасяше покой.

Еднорогът разтърси глава и я сведе в мълчалив поклон. Спътниците, които изпитваха смесица от възхищение, неудобство и объркване, също се поклониха. Изведнъж той изцвили, скочи от ръба на скалата и препусна към тях. Танис сякаш се освободи от някаква магия и се огледа. Намираха се на осветена от луната поляна. Високите дървета ги обграждаха като почетни стражи. Полуелфът долови неимоверно го спокойствие, което цареше, на това място, но заедно с него се усещаше и тъга.