Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 64

— Ние сме призовани — тържествено заяви Райстлин. Гласът бе неговият, но Танис никога не беше чувал подобна интонация. — Трябва да тръгваме.

Той се обърна и навлезе в гората, поведен от ръката на краля на призраците. Кръгът от неживи се раздели, за да им стори път.

— Спрете ги! — изрева Карамон и направи опит да стане.

— Не можем! — Танис го задържа насила и накрая огромният мъж се свлече в ръцете му, хлипайки като дете — Ще тръгнем след него. Той все пак е магьосник, Карамон — ние не разбираме какво прави.

Очите на неживите проблеснаха злостно, когато спътниците ги отминаха. Призрачната армия уплътни редиците си и тръгна след тях.

Групичката се озова в разгара на жестока битка. Звънтеше стомана, ранените викаха за помощ. Сблъсъкът на армиите в мрака беше толкова реален, че Стърм несъзнателно извади меча си. Той приклекна и започна да отбива невидимите удари, които усещаше насочени към себе си, но разбра, че е обречен и няма спасение. Бързо заотстъпва назад, докато изведнъж отново се озова на поляната.

Там стоеше Райстлин, сам. Очите му бяха затворени. Той изпусна слаба въздишка и се свлече на земята. Стърм се завтече към него. Появи се и Карамон, който едва не го събори, за да подхване брат си й да го вземе на ръце. Един по един всички се върнаха на поляната. Райстлин все още шепнеше странни и непознати думи. Призраците бяха изчезнали.

— Райст! — изхлипа Карамон.

Очите на магьосника потрепнаха и се отвориха.

— Заклинанието… ме изцеди… — Трябва да си почина…

— И ще си починеш! — избоботи някакъв глас. Глас на живо същество!

Танис въздъхна облекчено и хвана дръжката на меча си. Останалите се скупчиха около Райстлин, за да го защитят. В този момент сребърната луна изгря толкова бързо, сякаш някой я бе извадил от черна копринена торба. Видяха главата и раменете на някакъв мъж, който ги наблюдаваше през дърветата.

Голите му плещи бяха широки и масивни като тези на Карамон. Около врата му се виеше дълга сплетена коса, очите му пламтяха със студен блясък. Храстите прошумоляха и към Танис се насочи острие на копие.

— Свалете жалките си оръжия — предупреди ги мъжът. — Обкръжени сте и нямате никакъв шанс.

— Това е трик — изръмжа Стърм, но още докато говореше, три огромни клона се отчупиха и паднаха с трясък на земята. Появиха се още въоръжени с копия мъже и започнаха да затягат обръча около приятелите.

Първият закрачи към тях. Те застинаха от изумление, а ръцете им пуснаха дръжките на мечовете.

Мъжът изобщо не беше човек, а кентавър! Той се понесе грациозно и мощните му мускули се очертаха ясно върху гръдния кош. Направи категоричен жест и останалите кентаври също излязоха на пътеката. Флинт кихна.

— Трябва да дойдете с нас — заповяда водачът.

— Брат ми е болен — изръмжа Карамон. — Не отиваме никъде.

— Сложете го на гърба ми — изрече студено кентавърът. — Всъщност всички сте уморени, затова се качете върху нас — ще ви отведем, където трябва.