Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 62

— Възможно е… — стрелна го с поглед Райстлин, — но ми се струва малко вероятно. Ще разберем.

И преди Танис да реагира, пристъпи напред и застана пред призраците.

— Райст! — изрече напрегнато Карамон и тръгна към него.

— Задръж го, Танис — заповяда рязко магьосникът, — става въпрос за живота ни.

Полуелфът хвана воина за ръката и попита:

— Какво смяташ да правиш, Райстлин?

— Заклинание, което ще ни позволи да общуваме с тях. Ще възприема мислите им. Те ще говорят чрез мен.

Магьосникът отметна глава и качулката се свлече. Протегна ръце и заговори:

— Аст билак парбилакар. Су тангус моипар! — Повтори го още три пъти. Докато говореше, стражите се разделиха и пропуснаха една фигура, още по-страховита и ужасяваща от останалите, която отиде при Райстлин. Този призрак беше по-висок и носеше лъскава корона, а доспехите му бяха богато украсени с черни скъпоценни камъни. Но на лицето му бяха изписани безмерна скръб и страдание.

Призракът бавно повдигна безплътната си ръка и го докосна.

Танис потръпна — това означаваше сигурна смърт. Но магьосникът, изпаднал в транс, дори не помръдна. Полуелфът се зачуди дали изобщо бе видял мъртвешката ръка, която посегна към сърцето му. Изведнъж Райстлин проговори.

— Вие, които отдавна сте мъртви, използвайте моя жив глас, за да ни разкажете за горчивата си съдба. След това ни пуснете да минем през гората, защото целта ни не е зло, както сами ще разберете, когато прочетете онова, което е в сърцата ни.

Ръката на съществото застина във въздуха. Бледите очи го огледаха и призракът се поклони. Танис затаи дъх. Знаеше, че Райст беше добър магьосник, но чак толкова…!

Райстлин отвърна на поклона и застана редом с призрака. Живият мъртвец и мъртвият жив, помисли си Танис и потръпна.

Когато заговори, гласът вече не бе немощният шепот на болнавия магьосник, а плътен и заповядващ, отекващ в цялата гора. Беше студен и кух и сякаш идваше изпод земята.

— Кои сте вие, които минавате през Черната гора?

Танис понечи да отговори, но гърлото му беше пресъхнало. Застаналият до него Карамон дори не вдигна глава. В този миг полуелфът усети до себе си раздвижване. Кендерът! Наруга се мислено и понечи да го хване, но не успя. Дребната фигурка застана пред призрака и се поклони почтително.

— Аз съм Таселхоф Бърфут, а това са моите приятели. — Той посочи групичката. — Можете да ме наричате Тас. Вие кои сте?

— Няма значение — натърти гробовният глас. — Знаем само че сме воини от отдавна забравени времена.

— Вярно ли е, че сте се провалили при изпълнението на задачите си и затова сега сте тук? — полюбопитства Тас.

— Вярно е. Задачата ни бе да опазим тази земя. Но изведнъж от небесата се стовари планина от жарава, земята се разцепи и от недрата й изпълзяха зли същества. Ние се разбягахме панически, но смъртта ни застигна. Призовани сме да изпълним дълга си, ако злото пак завладее тази земя. И ще стоим тук, докато го отблъснем и възстановим равновесието.