Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 61

— Ще остана да пазя — предложи Стърм. — С тая рана, така или иначе, не трябва да заспивам. Навремето познавах един, който заспа и повече не се събуди.

— Ще пазим по двойки — каза Танис. — Аз и ти сме първи. Останалите разтвориха торбите и легнаха на тревата. Само Райстлин остана на пътеката. Светлината на жезъла осветяваше закачулената му глава. Стърм се настани под едно дърво. Танис отиде до езерото и започна да пие жадно, но изведнъж чу зад себе си странен вик. Побърза да извади меча си и се изправи. Другите също бяха извадили оръжията си. Райстлин не помръдна.

— Приберете тези безполезни вещи. Няма да ви свършат никаква работа — каза той. — Това са същества, които могат да се убият само с магически меч.

Бяха обкръжени от цяла армия. Всички си припомниха думите на Карамон: „С живите мога да се бия всеки ден, но не и с мъртвите.“

Тези воини бяха мъртви.

Излъчваха бледа светлина, сякаш топлината, която бяха притежавали приживе, не ги беше напуснала и след смъртта. Плътта им бе изгнила и очертанията на телата им бяха плод единствено на спомените на душите им. Но тези души явно помнеха и други неща — древните достолепни доспехи, с които бяха облечени, и оръжията, които можеха да причиняват добре запомнената смърт. Неживите нямаха нужда от тези оръжия. Те можеха да убиват само с допира на мъртвешките си ръце.

Танис, който никога не бе изпитвал ужас пред същества от плът и кръв, се замисли трескаво какво да предприеме. Обзе го паника и първият му порив бе да изкрещи на останалите да бягат накъдето им видят очите.

Той се ядоса на себе си и се насили да се върне в действителността. Действителност! Каква ирония! Беше безполезно да бягат — щяха да се изгубят. Трябваше да останат тук и по някакъв начин да се справят със ситуацията. Той пристъпи към призрачните воини. Те не помръднаха и не направиха нито едно заплашително движение. Просто стояха на пътеката. Опита се да ги преброи, но не можа, защото някои от тях присветваха и ставаха по-видими, докато в същото време други избледняваха и се разтваряха във въздуха. Не че това имаше някакво значение, призна пред себе си Танис и усети студена пот по тялото си. Всеки от тези неживи воини можеше да ги убие само с едно докосване.

Докато пристъпваше към тях, полуелфът забеляза светлина-жезъла на Райстлин. Танис отиде при него. На бледата светлина на кристала лицето му изглеждаше мъртвешко като лицата на воините.

— Добре дошъл в Черната гора, Танис — каза магьосникът.

— Райстлин — задави се полуелфът и се наложи да преглътне няколко пъти, преди да успее каже нещо. — Какви са тези…

— Призрачни стражи — прошепна магьосникът, без да сваля поглед от тях. — Имаме късмет.

— Късмет ли? — повтори невярващо Танис. — Защо?

— Това са душите на хората, загинали при изпълнение на някаква задача. Провалили са се и затова са прокълнати да я изпълняват отново и отново, докато спечелят освобождението си и намерят, истински покой в смъртта.

— И защо, в името на Бездната, от това да следва, че имаме късмет? — запита рязко Танис, прикривайки страха си с гняв. — Може задачата им да е да прочистват гората от всички, които влизат в нея!