Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 26

Елфите не усещат времето. Те живеят стотици години. За тях смяната на сезоните не е нищо повече от едно преваляване или затопляне. Но Танис беше наполовина човек. Усещаше настъпването на промените и тревожното затишие пред буря, което усещаха и хората.

Той въздъхна, поклати глава и излезе през разбитата врата, като я остави да се полюшва на една панта.

Глава 5

Сбогуването на Флинт.

Престрелката.

Звездната поличба.

Танис се прехвърли през парапета и се спусна на земята, стъпвайки по клоните. Останалите го чакаха скупчени в сенките, които ги прикриваха от светлината на уличните лампи От север духаше хладен вятър. Танис погледна назад и видя други светлини — фенерите на стражите. Спусна качулката над лицето си и забърза напред.

— Вятърът се обърна. Утре ще вали. — Той огледа групичката на мъждукащата светлина на разлюлените от вятъра лампи. На лицето на Златна Луна бе изписана умора. Ривъруайнд си беше наложил стоическо изражение, но раменете му бяха прегърбени. Райстлин се подпираше на едно дърво и дишаше учестено, треперейки. Танис обгърна раменете му, за да го предпази от вятъра.

— Трябва да намерим подслон — каза полуелфът. — Някъде, където да си починем.

— Танис — кендерът подръпна наметалото му, — можем да пътуваме с лодка. Езерото Кристалмир е наблизо. От другата страна има пещери и така ще си спестим пътя утре.

— Прекрасна идея, Тас, но нямаме лодка.

— Това да ти е проблемът.

На слабата светлина дребното лице и заострените уши му придаваха особено дяволит вид. Танис осъзна, че това страхотно го забавлява. Изпита желание да го разтърси и да му изнесе дълбокомислена лекция за огромната опасност, в която се намират. Но знаеше, че е безсмислено — страхът бе напълно непознато чувство за кендерите.

— Идеята с лодката е добра — каза след кратък размисъл. — Води ни. — И добави: — Не казвай на Флинт. Аз ще му съобщя.

— Добре! — Тас се засмя и се върна при останалите. — След мен — повика ги тихо и отново пое по пътя.

Останалите тръгнаха след него, само Флинт си мърмореше нещо под нос. Ривъруайнд огледа набързо групата и също я последва.

— Тоя май ни няма доверие — отбеляза Карамон.

— А ти как би постъпил на негово място? — попита Танис и вгледа огромния мъж. Драконовият шлем проблясваше от светлината на премигващите лампи, а при всяко подухване вятърът откриваше бронята му. Върху набитото му бедро се поклащаше дълъг меч, на рамото му висяха арбалет и колчан със стрели, а от пояса му стърчеше кама. По щита му се виждаха множество вдлъбнатини и белези от битки. Великанът бе под-готвен за всякакви случаи.

След това се загледа в Стърм, който гордо носеше доспехите на рицарството, отмряло преди повече от триста години, Стърм беше само с четири години по-възрастен от Карамон, но аскетичният живот, неволите на бедността и мъката по баща му го бяха състарили. На двайсет и девет той изглеждаше като четирийсетгодишен.