Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 212

Някой задраска по вратата.

— Влез — отново изръмжа Верминаард.

Един драконянин отвори, въведе Фюмастъра и пленниците му и се оттегли, затваряйки след себе си вратата от масивно злато и бронз. Господарят на драконите продължи да разглежда картата още няколко минути, които Фюмастър Тоде прекара в тягостно очакване. Накрая го изгледа с пронизващ поглед, стана и се изкачи на трона, който умишлено бе направен във формата на зинала паст на дракон.

Верминаард изглеждаше наистина внушително. Беше висок и едър, облечен в тъмновиолетова броня от люспи на дракон, обточена със злато. Ужасяващата маска прикриваше лицето му. Той се придвижи с необичайна за толкова едър човек грация и се облегна на трона, поглаждайки с кожената си ръкавица черно-златистия боздуган, подпрян от дясната му страна. Изгледа Тоде и двамата пленници с раздразнение знаеше, че ги е довел само за да замаже провала си с посветената. Бе изпаднал в пристъп на опустошителна ярост, когато разбра от драконяните, че сред затворниците от Солас е имало жена, която напълно отговаряла на описанието, но е избягала. Тоде едва не заплати с живота си за тази грешка, но таласъмът се оказа изключителен майстор в областта на хленченето и вайкането. Верминаард си беше обещал изобщо да не приема Фюмастъра, но го измъчваше някакво смътно безпокойство, че нещо във владенията му не е съвсем наред.

„Заради проклетата посветена!“ — помисли си той. Долавяше силата й все по-наблизо, а това го изнервяше и тревожеше. Верминаард огледа внимателно затворниците и установи, че не отговарят на описанието на онези, които бяха атакували Ксак Тсарот.

Но Пайръс реагира по съвършено различен начин. Преобразеният дракон скочи на крака и стисна махагоновата облегалка с такава сила, че пръстите му се отпечатаха върху нея. Той се разтрепери от вълнение и трябваше да положи неимоверни усилия да седне и отново да си придаде спокоен вид. Само очите му, които не изпускаха единия от пленниците, горяха като огньове от Бездната и издаваха онова, което изпитваше.

Първият затворник беше джудже-земеров, по-точно Сестън, който едвам вървеше — Тоде бе оковал ръцете и краката му, защото предпочиташе повече да не рискува. Той залитна и парализиран от ужас, падна на колене пред Господаря на драконите. Другият затворник — онзи, когото наблюдаваше Пайръс — беше човек, облечен в дрипи. Стоеше мълчалив и не откъсваше поглед от пода.

— Защо ме безпокоиш заради тези отрепки, Фюмастър? — изръмжа Верминаард.

Тоде, който се бе превърнал в тресяща се пихтиеста маса, преглътна и веднага поде предварително приготвената реч.

— Този — таласъмът ритна Сестън — е същият, който освободи пленниците от Солас, а този — той посочи мъжа, който вдигна объркан и озадачен поглед — го намерихме да се размотава из Гейтуей, което, както е известно, е абсолютно забранено.

— И защо ми ги водиш? — запита с нарастващо раздразнение Верминаард. — Хвърли ги в мините при останалата паплач!

Тоде се разтрепери.

— Помислих си, че човекът м-м-може да е ш-ш-шпионин…

Господарят на драконите се взря внимателно в мъжа. Беше висок, почти петдесетгодишен и белокос. Гладко избръснатото му мургаво лице носеше белезите на времето. Приличаше на просяк с тези дрипи и навярно е точно такъв, помисли си с отвращение Верминаард. У него определено нямаше нищо необичайно, като се изключат може би очите — блестящи и млади. Ръцете му също бяха младежки. Вероятно елфска кръв…