Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 211

Таселхоф се обърна. През една пукнатина в дъното на стената се процеждаше сребриста ивица светлина. Чуваха се и гласове. Изведнъж светлината се усили, сякаш някой долу бе влязъл с факла в помещението.

— Може това да е изходът — възкликна старецът. Тас изтича и побърза да надникне през цепката.

— Ела!

Видяха просторна стая, обзаведена с възможно най-голям лукс и разточителство. Всичко красиво, изящно, изискано или ценно в земите под властта на Верминаард бе донесено тук, за да краси покоите му. В единия край на стаята имаше трон с пищна резба. По стените висяха безценни сребърни огледала, разположени по такъв начин, че накъдето и да се обърнеше човек, винаги виждаше срещу себе си ужасния рогат шлем на Господаря на драконите.

— Това трябва да е той — прошепна Тас на Физбан. — Верминаард! — Кендерът затаи дъх. — А това сигурно е неговият дракон Янтар. Онзи, за когото Гилтанас ни разказа, че убил всички елфи в Солас.

Янтар, или Пайръс (истинското му име бе известно само на драконяните и на другите дракони, но не и на простосмъртните), беше много древен червен дракон. Лично Кралицата на Мрака го бе дала на Господаря на драконите. Всъщност Пайръс трябваше да наблюдава Верминаард, който беше развил необичайна параноя по отношение на истинските богове и се боеше народите на Крин да не разберат за съществуването им. Драконът имаше и друга задача, толкова секретна, че за нея незнаеше дори Верминаард — задача, поверена му от Кралицата на Мрака и известна единствено на нея и на нейните дракони на злото.

Пайръс трябваше да претърси Ансалон и да открие един човек с много имена. Кралицата го наричаше Вечния, драконите — Мъжа със Зеления Скъпоценен Камък, а човешкото му име беше Берем. Точно заради него сега Пайръс се намираше в покоите на Верминаард, вместо да дреме в леговището си, както предпочиташе да прекарва следобедите.

Пайръс бе получил съобщение, че Фюмастър Тоде ще доведе двама затворници на разпит, а винаги съществуваше, макар и малка вероятност Берем да попадне сред пленниците. Затова присъстваше на всички разпити, въпреки че го отегчаваха неимоверно. Интересни му бяха само когато Верминаард нареждаше „затворниците да нахранят дракона“.

Пайръс се беше излегнал на една страна в тронната зала и я изпълваше почти изцяло. Огромните му криле бяха прибрани от двете страни, а гърдите му се повдигаха равномерно като на гротескна играчка, създадена от джуджета. Той задряма, захърка и се размърда. Една рядка ваза се разби на пода. Верминаард вдигна поглед от бюрото си, където изучаваше картата на Куалинести, и изръмжа:

— Преобрази се, преди да си порутил цялата стая! Пайръс отвори едно око и го изгледа с неприязън, след което измърмори една-единствена магическа дума.

Чудовищните му форми се смалиха до фигура на слабоват мъж с черна коса, продълговато лице и убийствени червени очи. Той отиде до бюрото, което се намираше близо до трона на Верминаард, седна и се загледа с нескрита омраза в широкия му гръб.