Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 189

— Райст! — Карамон едва не го разцелува от облекчение. — Не се отклонявай повече. Опасно е.

— Съставките за заклинанията ми са тайна — подразни се магьосникът, отблъсна брат си и побърза да отиде при Физбан, подпирайки се на магическия жезъл.

Гилтанас изгледа остро Танис, но той само сви рамене и поклати глава. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Трепетликите отстъпиха мястото си на ели и борове. Край тях се появи поток, който скоро се превърна в буйна планинска река. Когато спряха, за да обядват, Физбан отиде при Танис и клекна до него.

— Следват ни — каза му той шепнешком, но така, че да го чуят всички.

— Какво? — извърна се рязко Танис и го изгледа недоверчиво.

— Наистина — кимна сериозно магьосникът. — Видях го. Провира се между дърветата като змия.

Стърм съзря тревогата в погледа на Танис и се приближи.

— Какво става?

— Старецът твърди, че някой ни следи.

— Пфу! — Гилтанас захвърли отвратен последната хапка от своя Куит-па и се изправи. — Глупости! Хайде да тръгваме. До Сла-Мори има още много път, а трябва да сме там преди залез-слънце.

— Аз ще вървя последен — прошепна Стърм на Танис. Пътят през иглолистната гора продължи часове. Слънцето започна да се спуска и сенките се издължиха. Изведнъж пред тях се появи поляна.

— Шшт! — Танис спря разтревожен.

Карамон веднага извади меча си и махна със свободната си ръка на Стърм и Райстлин.

— Какво става? — изписка Таселхоф. — Аз не виждам нищо!

Танис го изгледа ядосано и кендерът сам запуши устата си с ръка, за да му спести труда.

На поляната се виждаха следи от скорошна кървава битка. Навсякъде лежаха тела на хора и таласъми, застинали в най-ужасни предсмъртни пози. Спътниците се огледаха тревожно и се опитаха да доловят някакъв шум, но чуваха само ромона на реката.

— В продължение на километри нямало никакви врагове! — Стърм изгледа Гилтанас и понечи да излезе на поляната.

— Чакай! — спря го Танис. — Стори ми се, че нещо помръдна!

— Може някой да е още жив — предположи рицарят и тръгна напред.

Останалите го последваха предпазливо. Изпод две таласъмски тела се дочу приглушено стенание. Те се насочиха натам с мечове в ръце.

Карамон обърна телата и под тях откри ранения.

— Човек — докладва той. — Целият е в кръв. Май е в безсъзнание.

Останалите се скупчиха около него. Златна Луна понечи да коленичи, но Карамон я спря.

— Недей. Няма смисъл да го лекуваш, ако после се наложи да го убиваме. Не забравяй, че в Солас някои хора са на страната на Господаря на драконите.

Човекът носеше ризница от стомана с добро качество, но много занемарена. Дрехите му също бяха скъпи, но толкова износени, че на места дори прозираха. Изглеждаше малко над трийсет години. Косата му беше гъста и черна а лицето — съвсем обикновено, макар че брадичката определено беше решителна. Непознатият отвори очи и изгледа спътниците с разфокусиран поглед.

— Слава на боговете на Търсачите! — изрече дрезгаво — Приятелите ми! Мъртви ли са?

— Тревожи се първо за себе си — отвърна рязко Стърм — Какви бяха приятелите ти, хора или таласъми?