Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 188

— Добре е, посветена на Мишакал. — Гилтанас се поклони почтително. — Разбира се, той ще пътува с елфите на юг. Ако желаеш, можеш да се сбогуваш с него.

Не след дълго донесоха доспехи за Тика и й връчиха олекотен меч, какъвто предпочитаха елфките. Момичето много се зарадва на бронята и шлема. Бяха елфска изработка, украсени със скъпоценни камъни. Гилтанас поясни:

— Още не съм ти благодарил, че ми спаси живота в хана Приеми тези доспехи. Това са церемониалният шлем и бронята на майка ми и са още от времето на Братоубийствените войни По принцип трябва да ги наследи сестра ми, но с Лорана решихме, че ти ще бъдеш най-подходящият им притежател.

— Прекрасни са — промълви Тика и се изчерви. Взе шлема и впери объркан поглед в другите неща. — Не знам как се слага всичко това — призна тя.

— Аз ще ти помогна! — побърза да предложи услугите си Карамон.

— И аз ще се справя — охлади ентусиазма му Златна Луна и поведе Тика към горичката.

— Тя пък какво разбира от доспехи? — измърмори воинът. Ривъруайнд се усмихна и чертите му омекнаха.

— Не забравяй, тя е Дъщерята на Главатаря. Когато баща й отсъстваше, нейно задължение бе да предвожда племето в бой. Тя знае много за доспехите, войнико, и още повече за сърцето, което бие под тях.

Карамон се изчерви, вдигна нервно една от торбите с припаси и надникна вътре.

— Каква е тази гадост?

— Куит-па — отвърна Гилтанас. — Казано на общия език — железен порцион. Издържа седмици наред.

— Прилича на сушени плодове! — смутолеви с погнуса воинът.

— Точно това е — ухили се Танис. Карамон изстена.

Зората тъкмо обагряше в бледорозово краищата на буреносните облаци, когато Гилтанас изведе групата от Куалинести. Танис нито веднъж не се обърна назад. Беше му мъчно, че последното му идване тук не е по друг, по-щастлив повод. Сутринта не беше видял Лорана и макар тайно да изпита облекчение, че се е разминал със сълзливото сбогуване, все пак се зачуди защо не дойде да го изпрати.

Пътеката пое на юг и започна да се спуска бавно, но неотклонно. Карамон вървеше редом с Тика, очарован от бронята й, въпреки че не й беше по мярка, и й показваше как да си служи с меча. Но много се разсейваше. Златна Луна беше подкъсила червената й сервитьорска пола, за да не й пречи, като ходи, и от доспехите стърчаха пухчета, с които беше поръбено бельото й. Краката й бяха напълно открити и точно такива, каквито си ги представяше Карамон — -закръглени и добре оформени. Може би затова му беше трудно да се съсредоточи в уроците. Погълнат от красотата на ученичката си, дори не забеляза, че брат му е изчезнал.

— Къде е младият магьосник? — попита рязко Гилтанас.

— Не знам. Може да му се е случило нещо — разтревожи се Карамон и се наруга, че се е заплеснал толкова дълго по Тика. Извади меча си и понечи да се втурне назад по пътеката, но елфът го спря.

— Я стига! Какво би могло да му се случи? На километри оттук няма никакви врагове. Сигурно е отишъл някъде. Нарочно.

— Какво искаш да кажеш? — почервеня воинът.

— Може да е отишъл да…

— …да намеря онова, което ми е нужно за заклинанията — прекъсна го Райстлин, излизайки от храсталака, — и да си набера билки за кашлицата.