Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 191

— Тика, вляво! — изкрещя Таселхоф.

Тика се обърна и видя друг драконянин. Той замахна, но тя отби меча му с щита. След това страхът й вдъхна нечувана сила и заудря съществото отново и отново, с единствената мисъл, че трябва да го убие. В един момент усети, че някой докосва ръката й. Извърна се, готова да размаха отново окървавения си щит, но видя Карамон.

— Всичко е наред — успокои я той. — Свърши се. Ти се справи много добре. Наистина.

Тика премигна. В първия миг не го позна, но след това сви рамене и свали щита.

— Нещо не ме бива много с меча — каза тя и се разтрепери от спомена за ужасното същество, което й беше налетяло.

Карамон я прегърна и погали червените й къдрици, мокри от пот.

— Ти си по-смела от много мъже — похвали я тихо той. Тика го погледна в очите. Страхът й се изпари и сърцето й се изпълни с блаженство. Тя се притисна до гърдите му. Допирът до твърдите му мускули и миризмата на пот и кожа я опиваха. Обви ръце около шията му и го целуна с такава страст, че прехапа устната му. Осъзна се чак когато усети вкус на кръв в устата си.

Изненаданият Карамон почувства едновременно и болката, и мекотата на устните й. Изведнъж изпита непреодолимо желание. Искаше тази жена като никоя друга — а през живота си бе имал много. Забрави кой е и къде се намира. Съзнанието и тялото му пламтяха с болезнена страст. Той я придърпа към себе си и безпаметно започна да я целува.

Болката от прегръдката й достави удоволствие. Копнееше да й се отдаде изцяло, но изведнъж си спомни историите, които другите сервитьорки разказваха за ужасните и прекрасни неща, които се случваха между мъжа и жената.

Карамон съвсем изгуби представа за действителността. Вдигна Тика с намерението да я отнесе в гората, но в този момент усети допира на позната ледена ръка.

Воинът се втренчи изненадано в брат си, но бързо се съвзе и пусна внимателно девойката. Тя отвори замаяно очи и видя Райстлин, който я оглеждаше със странните си бляскави очи.

Лицето й пламна. Тика се отдръпна, препъна се в тялото на някакъв драконянин, грабна щита си от земята и побягна:

Карамон преглътна с усилие и понечи да каже нещо, но Райстлин го изгледа презрително и отиде при Физбан. Воинът потрепери като новородено теле, въздъхна и се запъти към Стърм, Танис и Гилтанас, които разпитваха Ебен.

— Добре съм — уверяваше ги мъжът. — Просто ми прилоша, като видях тези същества, това е. Сред вас наистина ли има посветен? Това е чудесно, но нека не си хаби силата с мен. Нищо ми няма. Това са само драскотини. Повечето кръв е тяхна. С другарите ми следяхме драконяните и тогава ни нападнаха поне четирийсет таласъма.

— И оживя само ти? — подозрително попита Гилтанас.

— Да — отговори Ебен, без да трепне. — Както знаещ, аз съм много добър с меча. Убих няколко — той посочи шестте таласъмски тела, — но се появиха още и някой ме събори. После не помня. Сигурно са ме сметнали за мъртъв или не са ме видели. Но стига толкова за моите геройства. Вас, момчета, също ви бива с мечовете. Накъде сте тръгнали?