Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 173

— Видях, старче — усмихна се той и му помогна да се изправи, Физбан се опря на рамото му и двамата поеха след останалите. Танис ги наблюдаваше и се чудеше. Старецът очевидно беше безобиден хахо. Но полуелфът не можеше да забрави неописуемия ужас в очите на Райстлин, когато се събуди и го видя надвесен над главата му. Какво беше видял? Знаеше ли нещо за този старец? Напомни си да го попита. Сега предстояха по-важни неща. Той ускори крачка и се изравни с елфа.

— Кажи ми, Гилтанас, какво става? — попита го той на елфски. Думите, които отдавна не бе използвал, се връщаха неохотно в съзнанието му. — Мисля, че имам право да знам.

— Така ли? — Гилтанас го стрелна с крайчеца на бадемовите си очи. — Теб те интересува какво става с елфите? Та ти вече едва говориш езика ни!

— Естествено, че ме интересува! Във вените ми тече същата кръв като вашата.

— Защо тогава парадираш с онова, което си наследил от човешката раса? — Гилтанас посочи брадясалото му лице. — Мисля, че трябва да се срамуваш… — Той прехапа устни и се изчерви.

Танис кимна тъжно.

— Да, срамувам се и затова се махнах оттук. Но кой ме накара да се срамувам?

— Прости ми, Танталас. Думите, които изрекох, бяха жестоки, но наистина нямах това предвид. Просто… не знам дали разбираш пред каква опасност сме изправени!

— Кажи ми! — Танис се разкрещя от безсилие. — Искам да знам!

— Смятаме да напуснем Куалинести.

Полуелфът спря и го загледа невярващо.

— Да напуснете Куалинести! — повтори той и от вълнение премина на общия език. Останалите го чуха и се спогледаха уплашено. Лицето на Физбан помръкна и той подръпна брадата си.

— Това не може да е истина! — снижи глас Танис. — Да напуснете града! Защо? Нещата едва ли са чак толкова лоши!

— Дори по-лоши, отколкото си мислиш — отвърна тъжно Гилтанас. — Погледни, Танталас. Това, което виждаш, са последните дни на Куалинести.

Танис се огледа. Бяха навлезли в покрайнините на града. На пръв поглед всичко си бе съвсем същото, както го беше оставил преди петдесет години. Не се бяха променили нито улиците, които светеха от чистота, нито трепетликите между постройките. Листата им блестяха на утринната светлина, а златистите и сребристи клони се полюшваха и сякаш пееха. Всичко изглеждаше точно така, както елфите обичаха да бъде — прекрасно, подредено, непроменено…

Не, не е така, изведнъж осъзна Танис. Песента на дърветата не беше веселият ромон, който помнеше. Сега бе тъжна и потискаща. Куалинести наистина се беше променил и промяната бе в самата му същност. Той се опита да вникне в нея и да я разбере, но душата му потрепери, усетила загубата. Да! Променил се беше въздухът. В него витаеше напрежение като пред буря. И докато вървеше по улиците на родния си град, видя неща, които никога преди не бе виждал — прибързаност, недоброжелателност, нерешителност. Видя паника, отчаяние и безнадеждност.

Жените се срещаха с приятелките си, ридаеха на раменете им и отново поемаха всяка в своята посока. Децата се разхождаха безцелно, усещайки, че шумните и весели игри са неуместни. Мъжете се събираха на групи, държаха се непрекъснато за дръжките на мечовете си и не изпускаха от очи семействата си. Навсякъде горяха огньове. Елфите хвърляха в тях всичко скъпо на сърцата им, което не можеха да отнесат със себе си. Предпочитаха да го унищожат, но да не го оставят в ръцете на мрака.