Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 174

Танис скърбеше за Солас, но това, което видя сега, прободе сърцето му като нож. Досега не си беше давал сметка какво означава за него Куалинести. Не вярваше, че ще се завърне някога тук, но не можеше да си представи, че този град ще престане да съществува. А сега трябваше да преживее и това — родният му дом да загине пред очите му.

— Какви са плановете ви? Къде смятате да отидете? Ще успеете ли? — Въпросите напираха един след друг.

— Скоро, много скоро ще получиш отговор на тези въпроси и на още много други — отвърна Гилтанас.

Кулата на Слънцето се издигаше над всички останали сгради. Отразените от нея слънчеви лъчи създаваха илюзията за живо същество. Спътниците влязоха в пълно мълчание, покорени от красотата и величието на древната постройка. Само Райстлин не изглеждаше впечатлен. За неговите очи не съществуваше красота. Те виждаха само смъртта.

Гилтанас ги заведе в един малък алков.

— Тази стая се намира точно до голямата зала. Баща ми има среща с Главите на родовете, за да уточнят подробностите по евакуацията. Брат ми отиде да му съобщи, че сте пристигнали. Когато свърши с тях, ще ви повика. — Той направи някакъв жест и се появиха елфи с кърпи и легени с вода. — Освежете се, доколкото можете, за краткото време, с което разполагате.

Спътниците пиха вода и измиха поне лицата и ръцете си. Стърм свали наметалото си и започна да чисти доспехите си с една от кърпичките на Таселхоф. Златна Луна среса разкошната си коса и уви плътно пелерината около тялото си. С Танис решиха, че никой не трябва да вижда медальона й, докато не му дойде времето, тъй като някой можеше да го познае. Физбан се опита да приглади опърпаната си шапка, но не постигна особен успех. Карамон се оглеждаше, надявайки се да открие нещо за ядене. Гилтанас стоеше встрани с бледо и изпито лице.

Не след дълго Потиос се появи в арката на вратата.

— Викат ви — обяви сухо той.

Те пристъпиха в покоите на Говорителя на Слънцата. От стотици години насам в това помещение не бе стъпвал човешки крак. Тук никога не беше влизал и кендер, а последните джуджета, посещавали кулата, бяха онези, участвали в построяването й преди много години.

— О, това наистина е майсторска изработка — промърмори със страхопочитание Флинт и очите му се просълзиха от вълнение.

Залата беше кръгла и изглеждаше много по-голяма, отколкото позволяваха размерите на самата кула — изцяло от бял мрамор, без никакви греди или колони. Таванът бе висок няколко десетки метра и представляваше купол, украсен с великолепна мозайка, изобразяваща в едната си половина синьото небе и слънцето, а в другата — двете луни и звездите. Двете половини бяха разделени с дъга.