Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 16

— Всички ли? — Стърм изгледа Танис въпросително. — А Китиара?

— Няма да дойде. Надявахме се ти да ни кажеш нещо.

— А, не. — Рицарят се намръщи. — Поехме заедно на север, но след като прекосихме проливите в Стара Соламния, се разделихме. Тя каза, че искала да посети някакви роднини по бащина линия. Оттогава не съм я виждал.

— Е, сигурно — въздъхна Танис. — А какво стана с твоето наследство? Намери ли баща си?

Стърм започна да разказва за родните си земи, но Танис го слушаше с едно ухо. Мисълта му се връщаше все към Китиара. От всичките си приятели най-много копнееше да види нея. След като пет години се бе опитвал да пропъди от съзнанието си тъмните й очи и закачливата й усмивка, беше разбрал, че копнежът му по нея се усилва с всеки изминал ден. Необуздана, безцеремонна, избухлива — тази жена-воин бе всичко онова, което самият той не беше. А освен това беше човек, а любовта между елфи и хора винаги завършваше трагично. Но Танис не успя да пропъди нито Китиара от сърцето си, нито своята човешка половина от кръвта си. Той прогони спомените и се заслуша в разказа на Стърм.

— Чух разни слухове. Едни хора твърдяха, че баща ми е умрял. Други — че е жив. — Лицето му помръкна. — Но никой не знаеше къде се намира.

— А наследството?

Стърм се усмихна меланхолично и чертите на гордото му лице омекнаха.

— Взех го. Бронята и меча.

Танис сведе поглед към старомодния, но великолепен двуостър меч.

— Прекрасен е. Вече не правят такива. Моят се счупи, докато се бих с един човекоядец. Днес Терос Айрънфелд ми сложи ново острие, но ми излезе доста скъпо. Значи вече си рицар?

Усмивката на Стърм помръкна. Той погали нежно дръжката на меча и каза:

— Легендата твърди, че този меч ще се счупи, когато се пречупя и аз. Това е всичко, което е останало от бащините ми…

Изведнъж Тас, който не слушаше, го прекъсна:

— Кои са тези? — попита с рязък шепот.

Танис вдигна поглед към двамата варвари, които бяха подминали тяхната маса и се насочваха към свободните столове в сенките до огнището. Досега не беше виждал толкова висок мъж. Със своите метър и осемдесет Карамон едва стигаше до рамото му, затова пък гръдният му кош беше два пъти по-широк, а ръцете му — три пъти по-големи. Въпреки че мъжът бе увит в кожи, каквито носеха всички варварски племена, се виждаше, че е доста хилав за ръста си. Лицето му беше мургаво, но притежаваше онази особена бледост, присъща на болните или страдащите от жестока мъка.

Неговата спътница — жената която Стърм се беше поклонил — бе така плътно увита и закачулена в кожи, че не се виждаше почти нищо. Докато минаваха покрай масата, нито тя, нито спътникът й погледнаха рицаря. Жената носеше жезъл, украсен с пера, според обичая на варварите. Мъжът беше преметнал през рамо износена платнена торба. Двамата седнаха и започнаха да разговарят помежду си тихо, без да свалят качулките от главите си.

— Бяха се загубили по пътя за града — обясни Стърм. — Тя почти бе припаднала от изтощение, а и той също беше на ръба. Доведох ги тук и им казах, че могат да получат храна и подслон за през нощта. Те са много горди хора и сигурно щяха да отхвърлят помощта ми, но бяха толкова уморени и изгубени… — Стърм снижи глас: — Напоследък по пътищата има неща, с които е по-добре човек да не се сблъсква по тъмно.