Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 18

— Всъщност моите приказки са истина, дете. — И погледна в очите жената и високия й спътник. — Попитай тях. Те носят тези приказки в сърцата си.

— Вярно ли е? — Момчето извърна жаден поглед към двамата варвари. — Можете ли да ми разкажете някоя приказка?

Жената забеляза погледите на Танис и неговите приятели и побърза да се отдръпне в сянката. Мъжът застана пред нея и сложи ръка на оръжието си. Огледа групичката и най-вече тежко въоръжения Карамон.

— Нервно копеле — отбеляза воинът и посегна към меча си.

— Разбирам го — каза Стърм. — Да пазиш такова съкровище.

Между другото, той наистина е неин бодигард. От разговора им разбрах, че тя е някаква царствена особа. Макар че от погледите им ми стана ясно, че отношенията са далеч по-сложни. Жената вдигна ръка.

— Съжалявам. — Мъжете се напрегнаха, за да чуят тихия й глас. — Не разказвам приказки. Нямам нужния талант. — Говореше на общия език, но със силен акцент. Лицето на хлапето помръкна разочаровано. Старецът го потупа по гърба и впери поглед в очите на жената.

— Дори да не умееш да разказваш — изрече почтително, — можеш да пееш, нали, Дъще на Главатаря? Изпей на детето песента си, Златна Луна. Знаеш коя.

В ръцете на стареца като от нищото се появи лютня. Той я подаде на жената, която го гледаше със страх и почуда.

— Откъде… знаете коя съм, сър?

— Няма значение — усмихна се мило старецът. — Попей ни, Дъще на Главатаря.

Жената пое лютнята с треперещи ръце. Спътникът й се възпротиви и й прошепна нещо, но тя не го чу. Погледът й бе прикован в блестящите тъмни очи на стареца. Бавно, като в транс, тя Подръпна струните. Меланхоличните акорди отекнаха из помещението и разговорите постепенно замряха. Не след дълго всички гледаха към нея, но тя не забелязваше нищо. Златна Луна пееше единствено за стареца.

Полято са безкрайни

и лятото напява,

а принцесата красива

обича сина на бедняка.

Баща й, Главатарят,

обрече ги на раздяла.

Полята са безкрайни

и лятото напява.

Полята се полюшват,

хоризонтът е сив,

Главатарят изпраща Ривъруайнд

в далечни земи.

Да търси магия могъща

остатък от древни богове.

полята се полюшват,

хоризонтът е сив.

О, Ривъруайнд, къде си ти сега?

О, Ривъруайнд, настъпва есента.

Аз седя при реката и се взирам на изток,

но само слънцето изгрява над планините.

Полята повяхват,

летният вятър затихва,

той се завръща със здрача,

с блеснали от радост очи.

В ръката му древния жезъл,

свети с ярка светлина

полята изсъхват,

летният вятър затихва.

Полята изсъхват,

жълти са те като огън,

Главатарят излъга,

не се съгласи с верния воин.

И застави народа си

с камъни да го пребият,

полята изсъхват,

жълти са като огън.

Полята увяхнаха,

дойде есента,

те отново са заедно,

обречени на тъга.

Жезълът свети във синьо

изчезват двамата в мрака

полята увяхнаха,