Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 146

Райстлин пристъпи към нея и сложи ръка на главата й. „Ако имам някаква сила, Велики, изрече мислено, сила, за която още не знам, то нека това малко същество изживее дните си в мир и щастие.“

— Сбогом, Бупу.

Тя го погледна с обожание, обърна се и побягна толкова бързо, колкото й позволяваха хлабавите обувки.

— Какво става? — попита Флинт, който беше дошъл от другия край на лагера. — О! — възкликна, като видя тичащата Бупу. — Значи се отърва от домашната си любимка.

Магьосникът не отговори, но го изгледа така, че джуджето потръпна и побърза да се отдалечи.

Райстлин продължи да опипва книгата. Още не можеше да повярва. Искаше да я разгърне и да се наслади на съкровището, което съдържаше, но знаеше, че за да прочете и усвои дори най-простото ново заклинание, ще са му нужни седмици търпелив труд.

А тези заклинания щяха да го дарят с още повече могъщество! Той въздъхна блажено, притисна книгата към хилавите си гърди и я пъхна в торбата. Ако приятелите му я видеха, щяха да се чудят откъде я беше взел. Магьосникът се изправи, погледна на запад, където се намираше родният му дом. Небето вече изсветляваше. Изведнъж застина на място, изпусна торбата на земята и хукна да събуди полуелфа.

— Бързо, събуди се!

Танис отвори очи и грабна камата си.

— Какво…

Райстлин посочи на запад.

Танис премигна и се опита да фокусира погледа си. Гледката от върха на планината беше вълшебна. Високите дървета отстъпваха мястото си на тревистите Равнини. А след тях в небето се извиваше…

— Не! — задави се той и сграбчи раменете на магьосника. — Не, не!

— Да — прошепна Райстлин, — Солас гори.

Книга 2

Глава 1

Нощта на драконите.

Тика изцеди парцала в кофата и загледа тъпо мръсната вода. След това го запрати към бара и вдигна кофата, за да я отнесе в кухнята и да смени водата, но реши, че не си струва! Взе парцала и отново избърса масите. Изтри очите си с престилката, като си мислеше, че Отик не я вижда, но той я наблюдаваше внимателно. Отиде при нея, прегърна я с пухкавите си ръце и я накара да се обърне. Тика изхлипа и отпусна глава на рамото му.

— Извинявай — подсмръкна тя, — но не мога да изчистя!

Естествено Отик разбираше, че това не бе истинската причина за скръбта й, но не каза нищо, само я потупа нежно по гърба.

— Знам, дете, знам. Не плачи. Разбирам.

— Тези гадни сажди! — изплака Тика. — Чистя всеки ден, а на следващата сутрин всичко пак е черно. Тези пожари няма ли най-после да спрат!

— Стига, Тика. — Отик я погали по главата. — Благодари се, че оставиха поне хана…

— Да се благодаря ли? — отблъсна го гневно тя. — Не, иска ми се да беше изгорял като всичко останало в Солас. Тогава те нямаше да идват тук! Да беше изгорял! Да беше изгорял! — Тя се свлече на масата и се разрида неудържимо. Отик се засуети около нея.

— Знам, скъпа, знам — повтаряше той и се мъчеше да оправи ръкавите на ризата й, с чиято белота Тика така се гордееше. Но сега и тя бе потънала в сажди.

Нападението се стовари върху Солас съвсем неочаквано. Дори когато в града започнаха да пристигат окаяни бежанци от север, разказващи ужасяващи истории за огромни крилати чудовища, Хедерик, Висшият Теократ, продължи да уверява населението, че се намира в безопасност и че градът ще бъде пощаден. Хората му повярваха — не защото се чувстваха защитени — просто искаха да му вярват.