Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 12

Танис също занемя, защото мускулестата прегръдка на Карамон му изкара въздуха.

— Къде е Райстлин? — попита той, когато отново можеше да диша. Близнаците бяха неразделни.

— Ей там. — Карамон кимна към другия край на масата, след което се намръщи и го предупреди: — Той се е променил.

Полуелфът хвърли поглед към ъгъла, образуван от неправилните форми на валеновото дърво. Беше тъмно и отначало не различи нищо, заслепен от отблясъците на огъня. После съзря закачулена фигура, която, дори толкова близо до огнището, не бе свалила връхната си дреха. Лицето не се виждаше.

Танис изведнъж почувства, че не желае да разговаря с младия магьосник, но Таселхоф беше отишъл да търси сервитьорката, а Флинт размахваше крака във въздуха, стиснат в прегръдката на Карамон.

— Райстлин? — изрече той, обзет от лошо предчувствие.

— Танис? — Мъжът вдигна глава и бавно свали качулката си.

Полуелфът преглътна и ужасен отстъпи крачка назад.

Лицето, което се обърна към него, беше като от кошмарен сън. Танис потръпна. „Променен“! Думата едва ли беше подходяща. Бялата кожа на магьосника имаше цвета на злато и просветваше с лек металически отблясък. А лицето представляваше отблъскваща маска — плътта се беше стопила, скулите изпъкваха гротескно, а устните представляваха плътна тъмна линия. Но най-страшни бяха очите. Танис никога не беше виждал такива очи. Черните зеници приличаха на пясъчни часовници, а бледосините ириси, които помнеше, сега проблясваха в златно!

— Изглежда, видът ми те стряска — прошепна Райстлин и на тънките му устни се появи нещо като усмивка.

Полуелфът седна срещу него и преглътна.

— В името на истинските богове… Флинт се строполи на стола до Танис.

— Днес летях във въздуха повече пъти от… Реоркс! — Очите на джуджето се разшириха. — Какъв е този ужас? Прокълнат ли си? — То си пое дълбоко въздух и се втренчи в Райстлин.

Карамон седна до брат си, надигна халбата си и го погледна.

— Ще им кажеш ли, Райст?

— Да — отговори магьосникът с шипящ глас, от който Танис настръхна. Дългите му нервни пръсти, златисти като лицето му, опипваха безцелно недоизядената храна в чинията пред него.

— Помните ли раздялата ни преди пет години? Брат ми и аз планирахме едно много тайно пътешествие, толкова тайно, че не споделихме посоката дори с вас, скъпи приятели.

В тихия му глас се долавяше сарказъм. Танис знаеше, че през целия си живот магьосникът не бе имал „скъпи приятели“.

— Пар-Салиан, началникът на моя орден, ме избра да мина през Изпитанието — продължи Райстлин.

— Изпитанието! — повтори озадачено Танис. — Но ти си бил твърде млад. Колко — двайсет години? На него се подлагат само магове, които са учили години наред…

— Представете си колко горд бях — каза хладно магьосникът, раздразнен, че го прекъсват. — Брат ми и аз отидохме до тайното място — прославените Кули на Висшата Магия. Там преминах изпитанието. — Гласът му замря. — И едва не загинах!

Карамон се закашля, очевидно под въздействието на някаква силна емоция.

— Беше ужасно — започна с треперещ глас огромният мъж. — Намерих го в онова страшно място. От устата му течеше кръв. Той умираше! Вдигнах го и…