Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 11

— Шшт! Тихо! — Минаващите изглеждаха толкова разтревожени от думите на джуджето, че Танис поклати глава.

— По-добре да не говорим тук — посъветва го полуелфът.

Тас стигна до края на стълбата и отвори рязко вратата, Обгърна ги светлина, глъч, топлина и познатият аромат на пикантни картофи. Всичко това им подейства успокояващо. Отик стоеше зад бара такъв, какъвто го помнеха. Изобщо не се бе променил, освен че беше леко напълнял. Ханът също изглеждаше непроменен, дори бе станал по-уютен. Тас огледа тълпата с бързите си кендерски очи и нададе вик, сочейки през помещението. Още едно нещо не се беше променило — излъсканият до блясък крилат драконов шлем.

— Кой е този? — попита Флинт и се надигна на пръсти.

— Карамон — отвърна Танис.

— Значи и Райстлин трябва да е тук. — Джуджето не изглеждаше особено щастливо. Таселхоф вече се промъкваше незабелязан през шумните групички от хора. Танис горещо се молеше кендерът да не „придобива“ вещите на посетителите, покрай които минаваше.

— Не че крадеше — Таселхоф би се обидил смъртно, ако някой го обвинеше в кражба. Той просто бе ужасно любопитен и разните интересни неща, които принадлежаха на други хора, незнайно как се оказваха у него. Но тази вечер Танис не желаеше никакви разправии. Напомни си да поговори с кендера насаме.

Полуелфът и джуджето започнаха да си проправят път в тълпата, но това не им се удаваше със същата лекота като на дребничкия им приятел. Почти всички столове бяха заети, а масите — пълни. Онези, които не можеха да си намерят места, стояха прави и разговаряха полугласно. Хората оглеждаха странната двойка мрачно и подозрително или, в най-добрия случай, с любопитство. Никой не поздрави джуджето, въпреки че мнозина бяха дългогодишни клиенти на ковачницата му. Народът на Солас имаше свои проблеми и демонстрираше, че Танис и Флинт вече бяха външни хора.

От отсрещната страна на помещението се чу рев, точно откъм масата, където огънят огряваше драконовия шлем. Навъсеното лице на Танис се разтегна в усмивка, като видя как великанът Карамон вдига Тас от земята в мечешката си прегръдка, Флинт, който си пробиваше път в морето от пояси и висящи по тях предмети, можеше само да си представя гледката, докато слушаше бъбртенето на Карамон, който отвръщаше на пискливите поздрави на Таселхоф.

— Карамон да си пази кесията — измърмори той. — А после да си преброи и зъбите.

Двамата най-после си проправиха път сред застаналите пред дългия бар хора. Масата, на която седеше Карамон, беше издърпана до ствола на дървото. Всъщност мястото й не бе там и Танис се зачуди защо Отик я е преместил при положение, че всичко останало стоеше непроменено. Но мисълта отлетя от съзнанието му, тъй като дойде неговият ред да приеме сърдечните поздрави на огромния воин. Побърза да свали арбалета и колчана със стрелите, преди Карамон да ги направи на подпалки.

— Приятелю! — Очите на Карамон се навлажниха. Понечи да каже нещо, но емоциите го задавиха.