Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 106

Спътниците дълго стояха пред него и слушаха напрегнато шумовете, които се носеха зад арката. Танис по-скоро почувства, отколкото чу тропот на крака. Но този звук продължи съвсем кратко и повече не се повтори. След това, за голяма негова изненада, чу стържене на метал, прекъсвано от време на време от пронизително скърцане. Танис изгледа въпросително Таселхоф.

— Нямам понятие — сви рамене кендерът. — Никога не съм чувал подобен звук, освен… — Той млъкна и поклати глава. — Да отида ли да видя какво става?

— Иди.

Тас се промъкна по късия тунел, придържайки се към сенките. Когато един кендер иска да остане незабелязан, той издава по-тихи звуци и от мишка, тичаща по дебел килим. Стигна до арката и надникна отвъд. Пред него се простираше помещение, използвано някога за церемониална зала. Залата на Предците, така я беше нарекъл Райстлин. Сега можеха спокойно да я нарекат зала на руините. Част от пода в източната й част бе пропаднал и от дупката се носеха зловонни изпарения. Тас забеляза и други дупки, както и плочки, изправени като надгробни камъни. Пристъпи внимателно вътре и съзря в омарата една врата на северната стена… и още една на южната. Странният скърцащ звук идваше откъм южната. Тас тръгна към нея.

Изведнъж зад него се разнесе трополене на крака и подът се разтресе. Кендерът побърза да се върне на стълбите. Приятелите му също бяха чули шума и стояха долепени до стената с оръжия в ръце. Трополенето се усили и покрай арката претичаха десет или петнайсет приведени фигури, които из-изчезнаха в южна посока. Отново се разнесе скърцане, след което настъпи тишина.

— Кои бяха тези, в името на Бездната? — възкликна Карамон. — Не бяха драконяни, освен ако не са от някакъв много нисък и дебел вид. И откъде дойдоха?

— От северната страна на залата — обясни Тас. — Там също има врата. Но скърцането идва от южната врата, където изчезнаха тия същества.

— А какво има на изток? — попита Танис.

— Ако се съди по шума й, около трийсетметрова пропаст — отвърна кендерът. — Подът е пропаднал. Не препоръчвам да се влиза там.

Флинт подуши въздуха.

— Надушвам нещо… познато. Но не се сещам какво.

— Аз надушвам смърт — потръпна Златна Луна и стисна жезъла си.

— Не, нещо по-ужасно — измърмори Флинт. Изведнъж се ококори и лицето му почервеня от ярост. — Сетих се! Джуджета-земерови! — изрева той и свали брадвата от рамото си. — Е, няма да ги бъде дълго! Ще ги превърна във вонящи трупове!

Флинт се втурна напред. Танис, Стърм и Карамон скочиха и го хванаха тъкмо когато беше стигнал до коридора.

— Тихо! — заповяда Танис на побеснялото джудже. — Защо си толкова сигурен, че това са земерови?

Джуджето гневно се изскубна от хватката на Карамон.

— Защо съм толкова сигурен ли? — изрева отново, но после гласът му спадна до дрезгав шепот. — Та нали точно те ме държаха затворен три години!