Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 105

Стърм отиде при Карамон и безмълвно стисна ръката му. След това се обърна към магьосника, без да прикрива неприязънта си.

— Извинявай, Райстлин — изрече сухо. — Трябва да си благодарен за лоялността на брат си.

— О, да, благодарен съм.

Танис го изгледа остро и се зачуди дали сарказмът, който долови, беше само плод на въображението му. Облиза пресъхналите си устни и устата му се изпълни с горчивина.

— Можеш ли да ни изведеш от това място? — попита рязко той.

— Щях да мога, ако бяхме дошли тук преди Катаклизма.

Книгите, които съм чел, бяха на по няколкостотин години. Когато огнената планина връхлетяла върху Крин, Ксак Тсарот се е намирал долу, от едната страна на носа. Познах тази стълба, защото е оцеляла от онези времена. А колкото до това какво има след нея… — Той сви рамене. — И какво има след нея?

— Едно място, наречено Залата на предците, където се намират гробниците на жреците и кралете на Ксак Тсарот.

— Да тръгваме — предложи мрачно Карамон. — Тук само стоим и се заяждаме.

— Да — кимна Райстлин. — Трябва да тръгваме, и то веднага.

До залез не остава много. Утре сутрин градът ще гъмжи от северните армии.

— Така ли? — намръщи се Флинт. — Може да знаеш много неща, магьоснико, но как разбра това? Както и да е, Карамон е прав — твърде много се задържахме тук. Аз ще вървя отпред. Ей, Тас, ела с мен.

— Райстлин, иди с тях да им светиш с жезъла — нареди Танис, без да обръща внимание на гневния поглед, който му отправи Стърм. — Карамон, ти тръгни със Златна Луна. Ние с Ривъруайнд ще сме последни.

— И къде ще стигнем? — мърмореше Флинт, слизайки по стълбите. — Както обикновено, до средата. И още излишен багаж…

— Там горе може да има нещо — каза Тас и погледна към пиедестала. Явно не бе чул и дума от онова, което се изговори. — Магически кристал за предсказания или вълшебен пръстен, какъвто имах навремето. Разказвал ли съм ти за вълшебния си пръстен?

Флинт изстена. Докато слизаха, кендерът не млъкна. Полуелфът се обърна към Ривъруайнд.

— Ти си бил тук. Трябва да си бил. Видяхме богинята, която ти е дала жезъла. Слиза ли долу?

— Не знам — изрече безпомощно Ривъруайнд. — Нищо не си спомням. Нищо освен дракона.

Танис замълча. Драконът. Всичко опираше до него. Съществото бе обсебило мислите им. Групичката им изглеждаше съвсем нищожна пред чудовището, изскочило от най-мрачните легенди на Крин. „Защо точно ние?“ — помисли си горчиво Танис. Съществуваше ли по-странна сбирщина от тях — дразнещи се, мърморещи и вечно в спор един с друг, — половината от които нямаха доверие на другата половина? „Били сме избрани.“ Тази мисъл изобщо не го успокояваше. Танис си припомни думите на Райстлин: „Кой ни избра и защо!“. Той си задаваше съшия въпрос.

Стълбите ги отвеждаха все по-надолу и по-надолу към сърцето на планината. Отначало беше много тъмно, но след това просветля и Райстлин изгаси жезъла си. Внезапно Стърм вдигна на ръка. Пред тях имаше малък тунел, който завършваше със свод, а зад него — празно пространство. От тунела се процеждаше бледа светлина и миризма на гнило.