Читать «Дракони на есенния здрач» онлайн - страница 108

— Шшшшт! — предупреди ги то, след което топчестата фигурка изчезна.

Отново се чу пукот и скърцане.

— Какво става? — попита тихо Танис.

— Всички ли изглеждат така? — Златна Луна беше отворила широко очи. — Мръсни, парцаливи и с рани по телата.

— И с мозъци колкото дръжка на врата — изръмжа Флинт.

Групата предпазливо обгради ъгъла. След него имаше тесен коридор, осветяван от миризливи факли. Зад сводовете цареше непрогледен мрак.

— Криптите — прошепна Райстлин.

Танис потръпна. От тавана се процеждаше вода. Скърцането на метал се чуваше по-силно и по-отблизо. Златна Луна докосна ръката му и посочи вратата в края на коридора. Зад нея имаше друг напречен коридор, пълен с джуджета-земерови.

— Чудя се защо са се строили тези малки негодници? — попита Карамон.

— Сега ще разберем — каза Танис и се запъти към тях, но Райстлин го хвана за ръката.

— Остави на мен.

— Ние идваме с теб — заяви Стърм и добави: — За да те пазим, разбира се.

— Добре, но не ми пречете, Флинт, двамата с Ривъруайнд дръжте под око този край на коридора.

Джуджето отвори уста, за да протестира, но размисли и застана до варварина.

— Стойте по-назад — заповяда Райстлин и тръгна по коридора.

Червената му роба се вееше, а магическият му жезъл потропваше ритмично по пода. Танис и Стърм го следваха, долепени до влажните стени. От криптите лъхаше студ. Полуелфът надникна в една и видя тъмните очертания на саркофаг.

Ковчегът бе инкрустиран със злато, потъмняло от времето.

Обстановката беше потискаща. Някои от гробниците бяха разбити и от една се подаваше череп, който му се хилеше в мрака. Зачуди се дали древните предци са отмъстили на онези, които бяха нарушили вечния им покой. Танис се насили да се върне в действителността, която бе не по-малко потискаща.

Райстлин спря в края на коридора. Джуджетата го гледаха любопитно. Магьосникът не каза нищо, само бръкна в една кесия на кръста си и извади няколко златни монети. Очите на земеровите светнаха. Неколцина от първата редица се приближиха до него, за да виждат по-добре. Той вдигна високо една монета, подхвърли я във въздуха и… тя изчезна!

Джуджетата въздъхнаха тъжно. Райстлин театрално разтвори длан и я показа. Някои изръкопляскаха и се приближиха, зяпнали възхитено.

Земеровите — или Агхар, както се наричаше расата им — наистина представляваха нещастна сган. Те бяха най-долната класа в общността на джуджетата, макар и разпространени навсякъде в Крин, и обитаваха най-отвратителните и мръсни места, където не стъпваха други същества, дори и животни.

Подобно на другите джуджета и те живееха на кланове, подчинявайки се на главатаря или на някоя друга силна личност. В Ксак Тсарот имаше три клана — Слъд, Бълп и Глъп, които сега бяха заобиколили Райстлин. Имаше както женски, така и мъжки джуджета, макар да се различаваха много трудно, защото бяха еднакво грозни. Женските нямаха косми по брадичката, а само по бузите и носеха петнисти туники, пристегнати в кръста, които откриваха кокалестите им колене. Но като се изключеше отблъскващата им външност, бяха жизнерадостни същества.