Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 117

Чувствувайки, че трябва да направи или да каже нещо в отговор, Ятмур се провикна:

— Ако идвате в мир, бъдете добре дошли в нашата планина.

Едрата фигура избухна в странна смесица от възмущение и презрение.

— Ти не притежаваш тази планина! Планината, Големият склон, нещастната растителност и скалите притежават теб! Земята не е твоя, ти си създание на земята!

— Твърде отдалеч тълкуваш думите ми — отвърна ядосана Ятмур. — Кой си ти?

— Всяко нещо трябва да се тълкува отдалеч! — гласеше гръмогласният отговор, но младата жена вече не го слушаше. Обърнала се бе към бодливите кожи, които очевидно се готвеха да си отиват. Бутаха се, мърмореха и хвърляха разни неща върху шейната.

— Вземете ни с вас, нека поне да тичаме до прекрасната ви пързаляща се дъска! — викаха рибарите развълнувано и дори се хвърляха в калта пред яростните на вид свои богове. — Молим ви, убийте ни с прекрасната смърт или ни вземете да се махнем от този голям склон. Искаме да се махнем от Големия склон и от тези сандвич хора и онзи гръмогласния ловец убиец. Вземете ни, вземете ни, жестоки и прекрасни богове.

— А, не, не! Гъп, гъп, вървете си, отпуснати торби! Сега ще си отидем и бързо ще се върнем за вас — викаха един през друг бодливите кожи.

Настана оживление. Въпреки привидния хаос и объркване, бодливите кожи предприеха организирано своето отстъпление — ту бутаха, ту викаха по шейната, крещяха или бъбреха нервно, изобщо правеха каквото бе необходимо. Подхвърляха кратунените си шапки, улавяха ги и с бързи стъпки се отправяха към мрака, долу в долината.

Изоставените тумбаци оплакваха съдбата си и започнаха да отстъпват към пещерата, като внимаваха да не поглеждат към новодошлите. Тъкмо планинците се отдалечиха, и Ятмур чу плача на своето бебе. Забравила всичко друго, тя се спусна да види какво става. Синът й я посрещна с щастливо гукане и тя го вдигна, за да излезе с него и да продължи разговора си с едрата фигура.

Едва появила се на входа на пещерата, онзи срещу нея занарежда отново:

— Острозъбите бодливокожи мъже избягаха от мен. Истински идиоти! Нищо повече, животни с бръмбари в главата. Не искаха да чуят словото ми, но рано или късно ще се наложи да ме изслушат. Тяхната порода ще бъде заличена с едно духване.

Докато човекът говореше, Ятмур успя да го разгледа по-добре и с всеки миг удивлението й растеше. Не й беше много ясно точно какво същество представлява с огромната си глава и увиснала долна устна, която сякаш трябваше да прикрие липсата на брадичка. Макар извити, краката му бяха като на човек. Ръцете му бяха неподвижно закрепени зад ушите и по всичко личеше, че гърдите му са силно окосмени. Забеляза, че зад него виси дълга опашка.

Двете татуирани жени до него стояха безучастни, празните им погледи бяха вперени напред. Те очевидно не искаха да извършат по-голямо физическо усилие от дишането.

Гигантската фигура на мъжа млъкна за малко и вдигна глава към скритото от облаци слънце.

— Ще седна — рече той. — Намерете ми удобен камък, жени. Скоро небето ще се проясни и тогава ще видим онова, което има да се види.