Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 118

Заповедта не беше отправена към Ятмур или към дебелите рибари, които почти бяха стигнали входа на пещерата, а към татуираните жени. Те го гледаха тъпо и безразлично, докато наближи.

Край тях се виждаше едър камък с гладка повърхност.

Странното трио спря именно до него. Едрата фигура се раздели на две. Първата половина се просна върху камъка, а другата остана попрегърбена встрани.

Ятмур прозря какво става в действителност и зяпна от изненада, без да обръща внимание на хленча на рибарите зад нея, които един през друг се опитваха да минат през тесния вход на пещерата. Едрата фигура, или ловецът убиец, както бодливите кожи го наричаха, се състоеше от две отделни същества? Едрият, чиято физиономия много приличаше на риба, наподобяваща делфините, които бе срещала по време на пътешествията си в океана, — бе носен от друг — по-възрастен човек.

— Но ти си двама души! — възкликна тя.

— Няма такова нещо! — рече приличащият на делфин от мястото; на което се бе настанил. — Името ми е Содал Йе, най-великият от всички содали от вида на ловците убийци, Пророк на Тъмната страна на планината, който ви носи истинското слово. Притежаваш ли разум, жено?

Двете жени пристъпиха до мъжа, който изрече тези думи, и замахаха безмълвно ръце около него. Едната само изсумтяваше от време на време. Очевидно мъжът бе носил доста дълго тежкия си товар. И сега, останал без него, той продължаваше да стои приведен, с вперени в земята очи, подобно на статуя на унинието с вдигнати нагоре измършавели ръце. Рядко помръдваше.

— Попитах те имаш ли разум, жено? — обади се отново онзи, който се нарече Содал Йе. — Говори, докато все още имаш такава възможност.

Ятмур откъсна очи от страшната гледка, която представляваше носачът.

— Какво търсиш тук? Дошъл си, за да бъдеш полезен, така ли?

— Думи на обикновена жена!

— Твоите жени, изглежда, не са много разговорливи.

— Те не са хора. Не могат да говорят. Не си ли срещала никога араблери, племето на татуираните? А и защо питаш Содал Йе за помощ? Аз съм пророк, а не слуга. Да не би да си в затруднение?

— Много сериозно при това. Моят другар…

Содал Йе плесна с една от перките си.

— Спри. Не ме занимавай с приказките си. Содал Йе има много по-важна работа — да наблюдава небето, морето, в което плува мъничкото зрънце Земя. А и Содал е гладен. Нахрани ме и ако мога, ще ти помогна. Моят мозък е най-могъщото нещо на тази планета.

— А твоите спътници не са ли също гладни? — попита Ятмур, оставайки глуха за самохвалството му.

— Не се грижи за тях, жено. Ще хапнат остатъците от храната на Содал Йе.

— Ще те нахраня, ако се съгласиш да ми помогнеш.

И без да обръща повече внимание на новата реч, в която той се впусна, Ятмур се засуети да намери нещо за ядене. Усетила бе, че за разлика от бодливите кожи ще успее да се справи с това странно създание. Надуто и интелигентно, то бе в същото време доста уязвимо. Достатъчно бе да убие носача му и Содал Йе беше загубен, естествено, щеше да прибегне до това, ако се наложеше. За нея бе истинско щастие да срещне най-сетне човек, с когото можеше да разговаря от позиция на силата; към содала изпитваше единствено добронамереност.