Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 119

Рибарите винаги се държаха майчински грижовно с Ларен. Подаде им го и след като се увери, че те с радост се заемат да го забавляват, започна да събира храна за необикновените си гости. От косата й се стичаше пот, дрехите й започнаха да съхнат по нея, но тя не обръщаше внимание.

Натъпка остатъците от пира на бодливите кожи в една кратуна — семена от дългокрачковци, орехи, пушени гъби, плодове от нискостеблената растителност наоколо. В пещерата точно под една пукнатина в тавана се бе събрала вода в поставената нарочно кратуна и тя му я занесе.

Содал Йе все така лежеше на своя камък, облян в призрачната светлина наоколо, с поглед, впит в слънцето. То бе променило формата си. Пречупено през атмосферата, сега то изглеждаше елипсовидно. Но не атмосферата бе причина за грамадното червено-бяло крило, което се бе образувало в единия му край, с размерите почти на своя „родител“.

— Благословената светлина има вече криле, с които ще отлети от нас! — възкликна Ятмур.

— Все още си в безопасност, жено — заяви Содал Йе. — Това съм го предвидил. Не се безпокой. По-полезно за всички ще бъде, ако ми донесеш храната. Когато ти разкажа за пламъците, които ще погълнат нашия свят, ще ме разбереш, но преди да говоря, трябва да се нахраня.

Младата майка жена не можеше да откъсне очи от необикновената гледка над главата й. Центърът на бурята се бе преместил от зоната на сумрака към районите с могъщата смокиня. Млечнобели облаци се трупаха над върховете на дървото и слънцето ги багреше в розово. Светкавиците почти не спираха. Над всички висеше странно изкривеното слънце.

Точно в този момент една от жените на новодошлия започна да изчезва. Ятмур така се стъписа, че едва не изпусна кратуните. Много скоро от жената остана само белезникава сянка и татуировките й, подобни на безсмислени черти. Скоро и те се стопиха.

Не мина много и татуировките се появиха отново, а след тях и жената, мършава както преди, с празен поглед. Тя даде знак на другата жена. А тя на свой ред се обърна към содала и отрони някакви звуци.

— Е, добре! — обади се той. — Разумна си била и не си отровила храната, така че ще я изям.

Жената, промълвила нечленоразделните звуци, пристъпи напред, пое кратуните и ги отнесе на содала. Бъркаше с пръсти в съда и хвърляше храната в устата му. Той ядеше лакомо и шумно. Спря само веднъж, за да изпие няколко глътки вода.

— Кои сте вие? И откъде идвате? Какви сте? Как така изчезвате? — питаше Ятмур.

— Мога да ти кажа и много, и малко неща. Трябва да знаеш също, че единствено тази жена умее да „изчезва“, както ти се изразяваш. Остави ме да се нахраня. Помълчи малко.

Той най-сетне свърши.

На дъното на кратуната бяха останали няколко трохи, които жените хапнаха сдържано, дръпвайки се встрани. С тях нахраниха и прегърбения си спътник, чиито ръце бяха все така високо вдигнати, сякаш парализирани.