Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 115

— Ловци убийци, ловци убийци — не спираха да повтарят те и все повече се разгневяваха.

Триото, което приближаваше, колкото и странно и необикновено да изглеждаше отдалеч, не изглеждаше заплашително дори за Ятмур. Но планинците подскачаха вече от нетърпение, двама-трима дори се бяха прицелили.

— Ловци убийци! Ти, яп, ти млъквай, жено, и не пречи! — едва разбираемо викаха планинците. Един от тях се затича към нея и я блъсна силно в рамото с шлема си кратуна. Изплашена до смърт, Ятмур се обърна и побегна.

Очевидно не беше в състояние да се справи с бодливите кожи, но може би Грен или гъбата щяха да успеят. Тя тичаше през локвите и калта към пещерата и, без много да му мисли, се втурна вътре.

Прикрит до самия вход, вътре я чакаше Грен. Ятмур мина покрай него и едва тогава осъзна, че странната фигура е нейният любим. Той застрашително пристъпи към нея.

Стъписана от неочакваното му появяване, тя се разпищя с широко отворена уста.

Сега гъбата бе вече почти черна и така се бе разпростряла, че скриваше напълно лицето на Грен, само очите му проблясваха заплашително.

Младата жена падна на колене. Това бе единственото, което успя да стори, не можейки да откъсне очи от огромното гъбесто образувание по раменете на Грен. Почувствува се напълно обезсилена.

— О, Грен! — прошепна тя.

Той се наведе и грубо я сграбчи за косите. Болката проясни мислите й, и макар че трепереше като възвишение под свличащи се земни маси, самообладанието не й измени.

— Грен, гъбата те убива — прошепна тя.

— Къде е бебето? — попита той. Въпреки че гъбата му пречеше, в гласа му се усещаше и още по-голяма отдалеченост, някакво кънтене, което още повече я изплаши. — Какво си направила с бебето, Ятмур?

— Ти изобщо не приличаш на себе си — отклоняваше тя колкото можеше вниманието му. — Какво се е случило, Грен? Знаеш, че не те мразя, кажи ми, за да те разбера.

— Защо не донесе бебето?

— Наистина не си вече Грен. Ти си вече почти гъба, нали? Ти говориш с нейния глас.

— Ятмур, имам нужда от детето.

Изправяйки се на крака, въпреки че той продължаваше да я държи за косите, тя каза с възможно най-спокоен глас.

— Кажи ми за какво ти е Ларен?

— Бебето е мое и аз се нуждая от него. Къде си го оставила?

Тя посочи към дъното на пещерата.

— Не бъди глупав, Грен. Лежи си там зад теб и спи.

Той извърна глава и в този миг тя се измъкна: стрелна се изпод ръката му и с ужасен писък побегна.

Навън я посрещна дъждът и цялата обстановка бързо я върна към действителността, която бе напуснала минута преди това. Право пред нея на фона на склона се бяха очертали трите фигури, които бодливите кожи бяха нарекли ловци убийци. Но групата около шейната се виждаше ясно — дебелите рибари и планинците бяха застинали неподвижно, с обърнати към нея глави.

Ятмур се спусна към тях щастлива, че все пак има при кого да отиде. Едва тогава се извърна назад.