Читать «Дългият следобед на Земята» онлайн - страница 113

Вбесена, Ятмур скочи върху гърба на най-близкия планинец. Под пръстите си усети яките мускули на тялото му. Сепнат, той се извърна и заби двата пръста на сивата си ръка в ноздрите на младата жена. Режещата болка почти я заслепи. Тя се препъна назад и се строполи. Мъжът се хвърли върху нея. В същия миг и останалите се спуснаха отгоре им.

Това спаси Ятмур. Планинците започнаха да се налагат един-друг и съвсем забравиха за нея. Тя пролази встрани и откри Ларен да лежи здрав и читав на земята. Заплака от облекчение и го прегърна. Той, разбира се, също се разплака. Майката уплашено се озърна, но бодливите кожи бяха забравили и кавгата, и нея и се готвеха да пекат втората кожокрила птица.

— Махни дъжда от очите си, прекрасна жено! — утешаваха я дебелаците, скупчили се около нея. Те я потупваха, опитваха се дори да я погалят по косите.

Малко стъписана от тяхната фамилиарност в отсъствието на Грен, Ятмур ги попита:

— Как е възможно вие, които толкова се бояхте от мен и Грен, да не се страхувате от тези ужасни същества? Не виждате ли колко са опасни?

— А ти не виждаш ли, че те имат опашки? Само хора с опашки може да са богове на нас, тумбачестите мъже.

— Те ще ви убият.

— Наши богове са, радост ще е за нас да умрем от тяхната ръка. Така е, имат и зъби, но и опашки.

— Вие сте като деца, а те са опасни.

— Така си е. Острите зъби на бодливи козини са страшни. Но зъбите не казват лоши неща като теб и човека мозък Грен. По-добре е да умреш весело!

Скупчени около нея, рибарите закриваха полезрението й и тя се принуди да наднича над раменете им, за да види какво правят бодливите кожи. За момента те бяха утихнали, заети да късат и дъвчат печената птица. От време на време си подаваха голям кожен мех, от който отпиваха поред. И помежду си те бъбреха едва разбираемо за чужд човек.

— От колко време са тук? — попита тя.

— Често седят в пещерата, защото ни обичат — обади се един рибар, докато я галеше по рамото.

— Посещавали ли са ви и друг път?

Кръглите лица насреща й се ухилиха.

— Идвали са и преди. А ти и ловецът Грен не обичате прекрасните тумбаци мъже и ние плачем на Големия склон. Бодливите кожи ще ни заведат при едно голямо зелено дърво, така казаха.

— Значи ще ни напуснете?

— Ще си заминем и ще ви оставим на студения и тъмен Голям склон, където и лошо, и тъжно. А ние ще отидем на зелено място с дърво майка, където склоновете не се движат.

На Ятмур й стана горещо. В пещерата беше задушно, Ларен не спираше да хленчи и младата жена се почувствува смутена и объркана. Накара ги да разкажат всичко отново и те на драго сърце го сториха.

От доста време насам Грен не можеше да скрие неприязънта си към дебелите им спътници. Тази появила се отскоро зурлеста раса им бе предложила да ги отведе при някое от дърветата, които едновременно заробваха и хранеха тумбачестите мъже. Инстинктивно Ятмур усещаше, че не може да се вярва на дългозъбите планинци, но как да го обясни на рибарите! Разбираше, че много скоро ще остане сама с Грен в планината.