Читать «Метаморфозата» онлайн - страница 13

Пренасочих търсенето до всички стаи в двете крила на хижата и след около минута пристигнаха резултатите. В противоположното на моята стая крило системата докладва за засечен обект на леглото. Беше само един.

Взех контрола върху енергийния щит и веднага го задействах. Ако някой се опиташе да влезе, докато аз бях далеч от контролното табло, можеше да го стори само с помощта на дизруптер. А това беше доста голямо подвижно съоръжение.

Надявах се да не се случи нещо такова.

Превключих достъпа между двете крила като „възможен“ и се насочих към посочената върху схемата стая.

Щом достигнах до нея извадих единия от скритите бластери и внимателно отворих вратата. Изчаках един миг скрит до касата зад стената и едва тогава направих крачка пред нея. Приклекнах и стрелях с бластера.

Нищо.

Направих няколко крачки напред и отворих вратата на банята. Отново срелях профилактично. Но вътре бе чисто.

Завъртях се и съсредоточено се вмъкнах вътре в самата стая. Бях готов да дам още един изстрел, когато установих, че единственият обитател е лежащият неподвижно на голямото легло мъж. Беше затворен с магнитна мрежа.

Знаех кой е той. Ник.

Доближих се и превключих бластера на магнитен режим. Насочих го към мъжа. Стрелях и присветващото, жужащо поле изгасна моментално. Настъпи кратък миг тишина.

Върнах нормалния режим на оръжието си и леко побутнах Ник по рамото. Той се завъртя бавно и рече с пресипнал глас:

— Вие…? Господин Мелдън? — учудването му се изписа по лицето.

— Само Джон. — отвърнах и додадох. — Добре ли си?

— Криво ляво да.

— Но какво се е случило с теб?

— Пи и онзи химикът ме изненадаха много подло пред водопада и ме омотаха с магнитна мрежа. После всичко сякаш ми се губи…

— Нещо каза ли им?

— Не. Те дори не ми дадоха такава възможност. Но ти как успя да се измъкнеш при водопада?

— Дълга история.

— А как успя да ме откриеш?

— Не беше много трудно.

— Тогава да побързаме и да се справим с онези отвратителни типове, защото сигурен съм, че са намислили нещо.

— Няма смисъл. — гласът ми бе твърд. — Те са мъртви.

— Мъртви? — и ме погледна с въпрос в очите.

— Сега по-важното е да се измъкнем от тук, докато все още можем да го сторим. — и бързо излязох в коридора.

Ник ме последва отвън.

— Прави ли ти впечатление, че е неестествено тихо? — казах.

— Да.

— В хижата е пусто. Тук сме единствено само ние двамата. И ми мирише на опасност.

— Тогава нека да се изнасяме бързо.

— Да, но преди това искам да направим едно нещо. Нали знаеш роботите пазачи?

— Да.

— Можеш ли да ми кажеш къде точно се намира саморазрушителният модул?

— Разбира се.

— Тогава заедно ще прикачим единия от онези роботи към системата на енергийния щит и когато някой изключи защитата на системата цялата хижа ще хвръкне във въздуха.

— Мислищ ли, че ще ни потърсят?

— Да.

— Аз също. И знам точно кои ще бъдат те.

— НАТО.

— И метаморфите.

Не ни отне много време докато пренесохме единия от вкаменилите се като статуи роботи и го свързахме към главния генератор на енергийния щит. Зададох на системата в главния терминал да изпрати импулс по кабела до мъртвия робот в случай, че щита престане да действа. А после се подсигурих допълнително и при вариант, когато мощността му падне под минимума — ако използваха дизруптер.