Читать «Метаморфозата» онлайн - страница 11

После пуснах компютъра си и чрез физиономния справочник започнах да търся жената, която бях срещнал в сградата на ОСК. Трябваше да го сторя още отдавна, когато я видях. Но по онова време страхът беше изпълнил жилите ми и паниката бе изключила аналитичната част от мозъка ми.

Оказа се прекалено трудно. Дори повече от прекалено. Макар и да си спомнях бегло лицето и, ми беше доста трудно да го трансформирам абсолютно точно и вярно. Надявах се единствено, че нещо от нейните лични данни ще ми подскаже коя е тя. Но и това беше трудно, защото повечето хора, които откривах не ми говореха абсолютно нищо, дори ми бяха непознати.

Когато изведнъж нещо събути спомените вътре в мен. Погледът от екрана се впи изпитателно в очите ми и аз изтръпнах. Отместих поглед в страни, но не успях да се освободя от чуството за огромна празнота в съзнанието си. Вместо спомените, които предизвикваше това лице, аз открих нещо чуждо, нещо нечовешко.

Станах от стола пред бюрото и се насочих към нощното шкафче до леглото ми. Там стояха лекарствата, а аз сега се нуждаех именно от поне един витамин.

Но още преди да отворя шкафчето, автоматичната вратата се отвори със съскане и през коридора прелетяха няколко лазерни лъча. Удариха безпогрешно преносимия компютър и ключения към модема клетъчен телефон.

Из стаята се разхвърчаха парчета пластмаса.

Опитах се да залегна, но не успях. Бях замръзнал като вкаменена статуя.

— Джон Мелдън. — един познат глас ме извика по име. — Твоят ред вече е дошъл.

И тогава то се върна, за да поеме борбата за оцеляване…

Лежах на пода, целият облян в кръв, а до мен се въргаляха останките от труповете на Пи и химика. Имах чувството, че току що бях излязъл от ада. Не усещах нито болка, нито радост. Нямах представа за случилото се и изминалото време. Сякаш нищо не бе станало. Сякаш… но все пак.

— Но все пак се случи. — прошепнах неволно и едва тогава осъзнах всичко.

Досетих се какво липсваше. Открих точно коя част от огромната мозайка беше потънала дълбоко в паметта ми. И я съединих с останалите парчета. Тя не липсваше. Само се бе загубила в дълбините на съзнанието ми.

— Мери. — думата сама излезе от устата ми, а в съзнанието ми отново се появи образът и.

Станах от земята и отидох до вратата. Онези типове я бяха отворили с паролата — новата парола. Дори не си бяха дали зор да я разбият.

Затворих вратата. Издърпах двата трупа в банята, измих кръвта от себе си и се преоблякох. Скрих внимателно бластерите на нападателите си под новата ми риза.

Излязох в коридора и се насочих към рецепцията. Смятах да се обадя в полицията.

Стори ми се прекалено тихо за вечерно време. Хората трябваше вече да са се насочили към ресторанта, но по пътя не срещнах никой. Сякаш хижата бе пуста.

Когато стигнах до рецепцията установих, че протоколният робот липсва. Насочих бърз поглед към входната врата — тя беше затворена и несъмнено заключена.

Вдигнах телефонната слушалка. Нямаше сигнал. Връзката беше прекъсната.