Читать «Метаморфозата» онлайн - страница 17
Иван Димитров
Бях изминал повече от километър и вече не усещах краката си. Раните от изгорелите парчета пареха адски болезнено, но аз продължавах да вървя. Нямах друг изход. Пътят беше отпред. Когато изведнъж Мери простена и отвори очи.
— Какво стана? — рече тихо тя.
— Нищо. Няма нищо страшно. — прошепнах.
Тя завъртя главата си и отправи взор към играещите в далечината пламъци.
— Той остана там? Нали? — по страните и се стичаха сълзи.
— Не. Той направи това, което повеляваше душата му. Направи това, което трябваше да направи и завърши своето дело успешно. Откри това, за което бе живял и отмъсти.
Мери продължаваше да се взира в зловещите жълтеникави пламъци в далечината. Сълзите и бавно се стичаха по страните и и попадаха върху ръцете ми.
— Сега пътят е пред нас. Нали? — гласът и беше отпаднал. — Трябва да вървим напред.
— Да. — рекох и погледите ни се срещнаха. — Бъдещето… — тя ме прекъсна.
— Обичаш ли ме?
— Да. — отвърнах аз.
— И аз също. — тя притвори очи. — Целуни ме. Нека бъде както преди.
— Ще бъде. — прошепнах тихо и устните ни се срещнаха.
Повече не видях Ник.
Но сякаш от онази нощ, в която всички уреди в границите на форта ни сочеха правилната посока и после онзи самотен спидер, очакваш двамата бегълци… Мисля, че той продължаваше да бъде с нас, макар и по един друг, негов си и доста специфичен начин. Може би неговият дух се беше съхранил.
Може би.
По някога Господ помагаше на изстрадалите си чада.
А Ник несъмнено беше едно от тях.
info
Информация за текста
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/397]
Последна редакция: 2006-08-10 20:38:30
