Читать «Преследваният» онлайн - страница 92

Той усещаше аромата на парфюма й — с дъх на мускус, дяволски прелъстителен, вероятно френски, със сигурност скъп, без съмнение подарък от някой богат любовник. Горните три копчета на сакото й бяха разкопчани и Голицин хвърли дискретен поглед върху играчките на началника на президентската канцелария.

Искаше му се този миг да продължи по-дълго, за да й се наслади изцяло — позата, ароматът, чувствено разширените ноздри… Тази жена беше просто съвършена. Една перфектна смес на европейски и азиатски черти, с перфектни зъби, перфектни черни, безсрамни очи, перфектно тяло. Тя се наведе още по-напред.

— На кого смяташ, че ще се обади първо? Какво ти казва инстинктът?

— Знам на кого. На Соня.

— И коя е тя? Любовница ли му е?

— Не, секретарка. Възрастна жена, работи при него от самото начало. Той разчита за всичко на Соня, има й абсолютно доверие. Отнася се към нея като към родна майка, нали е сирак…

Голицин блъсна стола си назад и кръстоса късите си ръце зад тила. Беше твърде стар, уморен и обръгнал, за да се остави толкова лесно да бъде прелъстен. Но му стана драго да бъде обект на усилията й.

Тя разбра и безразлично повдигна изящните си рамене; дори в това движение на тялото й имаше дива съблазън. Дръпна от цигарата и попита:

— И къде е сега тази Соня? У дома си?

— Беше, но разпоредих да я докарат тук. В момента седи зад бюрото си с примка около врата и чака да звънне телефонът. Ако се обади Коневич, ще го попита къде точно се намира, иначе примката ще се затегне по доста неприятен начин.

— Нищо не оставяш на случайността, а?

— Така е. Но ако не го заловим до довечера, утре ще бъде твой ред.

Тя скочи от масата и с една ръка ловко закопча сакото си догоре.

— Спокойно, Сергей! Елцин е в Китай, опитва се да замаже хиляда години вражда между тях и нас. Следващите три дни ще целува китайски задници, ще притичва от церемония на церемония, ще разглежда забележителности и при всеки сгоден случай ще се напива като дъска. Ще ми бъде извънредно трудно да го открия за когото и да било. — Тя тръгна към вратата. — При мен за всичко е помислено.

„Малкъм Стрийт Асошиътс“ беше богата фирма с команден център, замислен така, че да впечатлява. Не че вътре често се допускаха посетители, но малкото, имали късмета да проникнат в него, цъкаха с език и клатеха смаяно глава. Стените бяха задръстени от огромни видео екрани, навсякъде примигваха разноцветни лампички, бръмчаха факсове, блещукаха компютърни монитори, звъняха телефони, агенти се отчитаха пред ръководството за свършената работа, постигнатия напредък или липсата на такъв. Ден и нощ помещението беше като разбунен кошер.

Бункерът, както го наричаха неговите постоянно стресирани обитатели, заемаше целия последен етаж на лондонската централа — пететажна, облицована с гранит сграда на две преки от Трафалгар Скуеър. Според надписа върху полираната бронзова табелка встрани от входа фирмата съществуваше от 1830 година.