Читать «Преследваният» онлайн - страница 91

— Ами ако не се появи, здраве да е.

— Нали е подписал документите?

— Да, след известно убеждаване.

— И оригиналните екземпляри са в теб?

— Подписани, подпечатани и доставени в кабинета ми преди час.

— И нотариално заверени, предполагам?

— Правилно предполагаш.

Юристът в нея изглеждаше задоволен за момента.

— Той знае ли, че ти стоиш зад всичко това?

— Още не. Името на правоприемника бе оставено непопълнено.

— А чия беше идеята?

— Ти как мислиш?

Тя повдигна одобрително вежда, отдавайки му дължимото за съобразителността. Ако Коневич не знаеше кой му е погодил цялата история, нямаше да знае и кому да обяви война. Времето решаваше всичко. Всеки час се равняваше на цяло състояние. Един цял ден можеше да струва на Коневич всичко, което притежаваше.

Планът беше наистина брилянтен — да го оставят на тъмно, докато решат кога да му се разкрият.

— Накъде смяташ, че ще тръгне сега?

— Ако е достатъчно глупав, насам. Към Москва.

— Само дето не е глупав, нали така? — рече тя. Въпросът й беше риторичен. Този Коневич беше блестящ ум, способен на всякакви изненади. Иначе какво правеха в тази заседателна зала по това време на денонощието, защо се занимаваха с бягството му?

Голицин се ухили.

— Във всеки случай беше достатъчно глупав, за да ме вземе на работа!

— Е, тук си прав — засмя се тя.

— За момента — заразвива теориите си Голицин с такава невъзмутима увереност, сякаш излагаше безспорни факти, — той вероятно се укрива. Мисля, че си е намерил скривалище в Унгария. Ще изчака да се откажем.

— Интересно. И кое те кара да мислиш така?

— Дедуктивна логика. Взехме им портфейлите, паспортите на него и жена му са у мен. Няма къде да иде без паспорт. Ограничих екипа по отвличането до десет души и доколкото мога да преценя, той е видял само тях. Няма представа каква е числеността на ангажираните в операцията. Но ние няма да допуснем отново да го подценим. Изтезава го един от хората на Ники, така че той сигурно си мисли, че мафията стои зад всичко това. Това само по себе си е достатъчно, за да се насере от страх. Ще се опита да се сниши, да се потули, вероятно цяла нощ ще прекара на път или ще отседне в някой евтин въшкарник, за да си ближе раните. Докато се намира в Унгария, нямаме грижа. А след още десет часа няма да има значение къде се е запилял.

Татяна помисли върху чутото.

— Ти скоро пътувал ли си в чужбина? — попита накрая тя.

— Не.

— Но Коневич е пътувал, нали така?

— Ти самата знаеш, че е. Като съберем командировките му с Елцин и собствените му пътувания, той прекарва повече време в чужбина, отколкото тук.

— Следователно можем спокойно да допуснем, че има няколко паспорта.

— Това пък откъде го измисли?

— Вярвай ми. Нали знаеш, че обикновено и аз придружавам Елцин. Лично аз имам седем паспорта с валидни визи.

Голицин вдигна отегчено рамене.

— Е, и? Какво значение има дали тоя пътува с пет или петдесет паспорта? Ако премине австрийската или чешката граница, ще го спипаме. Както казах, важното е да не му дадем възможност да се върне тук.

Татяна стана от мястото си и заобиколи масата. Докато крачеше, запали цигара и издиша облак дим, който остана да се носи зад нея. Пристъпи на по-малко от метър до Голицин, подскочи леко и приседна на масата, като заклати небрежно крака. Бедрата й бяха дълги и изящни. Тя ги кръстоса и се надвеси над стареца.