Читать «Преследваният» онлайн - страница 74

Катя не бе особено изненадана от тази еротична увертюра. Последвалата схватка бе краткотрайна, изходът от нея — недвусмислен. След това няколко седмици тестисите на Владимир пулсираха от болка.

Не че Катя му имаше зъб. Владимир си беше животно. Напълно естествено бе да се поддава на нагона си. Просто след този инцидент тя го намрази още по-силно.

Ето защо сега, докато Голицин му мелеше сол на главата по телефона, тя със злорада усмивчица попиваше всяка дума. Давай, старче! И, моля те, не пропускай най-хубавото — наречи го тъпак още няколко пъти!

И така, в мига, когато осветлението угасна, и двамата бяха твърде погълнати от собствените си мисли, неподготвени и негодни да реагират адекватно. До един момент ресторантът беше ярко осветен и малобройните посетители по масите разговаряха оживено помежду си; в следващия момент всичко потъна в мрак, а от мрака изникна войнствена тълпа келнери с бели униформи, които тропаха с крака и виеха някаква тъпа песничка.

Дълго колебание. После двамата едновременно скочиха на крака с извадени пистолети. Беше твърде късно.

Чуха трясъка от разбитата витрина и проточиха шии над скупчените келнери, за да видят какво става. Заповдигаха се на пръсти и заподскачаха като някакви идиоти. Ала обградени от мрака и ресторантския персонал, бяха напълно слепи.

Владимир, който обикновено се изживяваше като човек на действието, за пръв път през живота си не знаеше какво да прави и стоеше като вкаменен. Катя се окопити първа, вдигна пистолета и бързо изстреля три куршума в тавана: бум, бум, бум! Този й ход предизвика незабавен ефект, но за съжаление точно обратен на желания. Още първият изстрел отприщи хаос, а вторият и третият го подсилиха.

След гръмкия трясък от счупената витрина, след трикратното проблясване на дулото в тъмния ресторант и оглушителните изстрели всичко живо загуби ума и дума. Половината келнери се проснаха по лице на пода; останалите се юрнаха, крещейки и блъскайки се в мрака, по посока към кухнята. Клиентите наскачаха, разблъсквайки столове и маси, и побягнаха кой накъдето свари. Вой, писъци и глухи удари на човешки тела изпълниха помещението.

След трийсетина секунди някой се сети да щракне електрическия ключ и лампите светнаха. Катя и Владимир стояха насред салона като ударени от гръм и с изцъклени очи гледаха към масата на Алекс.

— Няма ги! — изрева Катя.

Което си беше самата истина. Тримата ги нямаше, бяха изчезнали, потънали вдън земя.

Няколко мига Катя и Владимир останаха на място, съвършено неподвижни, с вперени в празната маса, разширени от ужас, невярващи очи. Постепенно съзнанието им регистрира зейналата огромна дупка във витринния прозорец и тежкия дървен стол, който се бе закрепил като по чудо на рамката му, заплетен в завесата. Всякакви думи бяха излишни, нямаше нужда от формулиране на теории, от споделяне на подозрения и работни хипотези. Фактите бяха насреща им и ги гледаха неумолимо. Те бяха подценили Коневич. Бяха допуснали тъпа грешка, постъпили бяха като дилетанти.

Очевидно Коневич бе съобщил доверително на келнерката, че Владимир и/или Катя са негови стари приятели, които тайно празнуват рожден ден, и най-вероятно я бе убедил — вероятно подкупил — да угаси лампите в салона и да изиграят с останалите това циркаджийско представление за отвличане на вниманието. Не по-малко очевидно беше и това, че Алекс се бе престорил на по-тежко ранен, отколкото беше всъщност. Болезненото накуцване, изкривената походка, безжизнено увисналото рамо — никой жив човек с такива травми не бе в състояние да запокити масивния дървен стол, а още по-малко да офейка за секунди през дупката във витрината. Ала Алекс и съпругата му го бяха направили, успешно преодолявайки няколкото концентрични кръга охрана. Бяха им се измъкнали под носа и сега се намираха някъде из близките улици на Будапеща.