Читать «Преследваният» онлайн - страница 297

След пет дни най-внимателно обсъждане и претегляне на всички за и против, професионалистите от ПНР я бяха одобрили, но само като последна възможност.

Единственият й шанс за успех бе да свари властите неподготвени.

* * *

В мига, когато вратата на конферентната зала се затвори зад тях, Алекс и Елена се прегърнаха и целунаха. След това Елена се изтръгна от обятията му и каза:

— Михаил се обади тази сутрин. Новините от Москва са добри.

— Какво разбираш под добри?

— Голицин и Ники Козирев са били застреляни снощи.

— Как? — попита той. Без усмивка, без гримаса на задоволство. Просто: „Как?“

— Михаил е изпълнил всичко, което му беше възложил. Убедил Юри Ходорин да предложи пет милиона долара за премахването на Ники. Както и бе предположил, това не му е струвало никакви усилия. На Юри и без това му било писнало да изтребват хората му, не можел повече да търпи Ники да му съсипва бизнеса.

— Кой го е убил?

— Самоубил се е, Алекс.

— Колко поетично! А Голицин?

— Тук Михаил има само предположения, нали разбираш?

Алекс кимна.

— Ники научава, че има награда за главата му, искам да кажа, той трябваше да го научи, нали така? И явно допуска, че Голицин стои зад цялата работа.

— Няма доверие между разбойници. Нека отгатна: Козирев му е върнал услугата?

Тя кимна. След малко Алекс попита:

— А какво става с Татяна Лукина?

— Уволнена и арестувана. Снимките и касетите, които Михаил е дал на бившето й гадже, са свършили работа. Освен това е уволнен и министърът на правосъдието.

Алекс най-после си позволи да се усмихне. Той току-що бе предизвикал смъртта на двама души и съсипал живота на други двама. Разбира се, всички те се бяха опитали да го убият, и то неведнъж, като му бяха причинили неописуеми страдания. Усмивката му беше студена и някак отнесена, сякаш той не беше мъжът, когото Елена бе познавала допреди година.

— Значи, това е — каза той. — Нямаме повече врагове в Москва.

— Вече нищо не могат да ни направят, Алекс. Проблемите ни са само тук.

Алекс наведе глава и няколко мига оглеждаше замислено чехлите на краката си. После попита Елена:

— Колко време имаме?

Тя погледна часовника си.

— Около четирийсет и пет минути.

Той отиде до масата и взе един стол. Пренесе го до вратата и го подложи под голямата месингова дръжка така, че да не може да се отвори отвън. След това се обърна към Елена:

— Гладна ли си?

— Ни най-малко. А ти?

Храната бе избутана встрани. След по-малко от две секунди костюмът на Елена бе захвърлен на пода; неговият затворнически гащеризон му отне още по-малко време. Двамата се качиха на масата и през следващите четирийсет минути направиха всичко по силите си, за да наваксат четиринайсетте месеца раздяла.

Излишно бе да си казват — макар и двамата да го усещаха, — че това можеше да им бъде за последно.

Ем Пи призова първия си свидетел.

Задната врата на съдебната зала се отвори и Ким Париш премина с бързи стъпки по пътеката. Главата на Колдуел се извърна толкова рязко, че шията му за малко не се прекърши. Двамата с Тромбъл, който седеше точно зад него, размениха погледи.