Читать «Преследваният» онлайн - страница 295

Ем Пи се обърна отново към свидетелската скамейка и поклати глава.

— А сега, господин Тромбъл, опишете вашата лична роля при избора на затворите, в които да бъде вкаран господин Коневич.

— Това бе решение на министъра на правосъдието.

— И вие изобщо нямате принос? Никакъв?

— Ако щете, вярвайте, но аз съм достатъчно зает да ръководя ФБР. Федералните затвори не са по моята част.

Ем Пи завъртя подигравателно очи.

— Пардон, господин Тромбъл. Това също беше един от тези досадни преки въпроси. Отговаря се с да или не.

— Е, добре, не. — Формално погледнато, това си беше истина, макар че Тромбъл изглеждаше леко неловко.

Ем Пи се върна на темата за полковник Воронин и екипа от руски прокурори.

— Кой им плаща командировките? Кой покрива разходите им?

— Откъде да знам?

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос — отвърна скептично Ем Пи.

Девизът на Тромбъл беше: „Не чакай да те ударят — удряй!“ Подигравателният тон на този мижав адвокат по имиграционни дела започваше да му лази по нервите.

Той стисна облегалките за ръце на стола си и троснато попита:

— Това въпрос ли беше?

— Ако ви кара да се чувствате неудобно, нека го оставим засега. По-късно ще се върнем на него.

Ем Пи продължи да го върти на шиш още близо два часа, като скачаше без видима връзка от тема на тема и изпъстряше въпросите си с толкова намеци и инсинуации, колкото беше безопасно. Често се връщаше на някоя предишна тема, принуждавайки Тромбъл да отговаря отново и отново на едни и същи въпроси, зададени с малки вариации и с все по-отчетлив тон на недоверие.

Колдуел повдигаше възражения всеки път когато събереше смелост — най-често заядливи, колкото да прекъсне мисълта на Ем Пи, докато накрая съдията го предупреди да не злоупотребява.

След два часа седене на коравата дървена пейка Тромбъл го болеше задникът. Освен това му бе писнало от този нахален адвокат с неговите непочтителни, обидни въпроси; писнало му бе и от руския мошеник, който се инатеше и отказваше да си ходи в Русия. Писнало му бе от съдията, от цялата тази досадна процедура. Разкайваше се, че бе приел да се подложи на всичко това. Освен това, колкото и да се въртеше на пейката, не можеше да се намести удобно.

Изведнъж Ем Пи напусна масата на защитата и се приближи на не повече от половин метър от Тромбъл. Помисли няколко мига и каза:

— Господин Тромбъл, станал съм много разсеян напоследък. Припомнете ми, ако обичате: преди да седнете на свидетелската скамейка, положихте ли клетва да казвате истината? — Той се спря за по-голям ефект и после издекламира: — „Истината, само истината и нищо друго освен истината“?

Това преля чашата. Тромбъл наведе едрото си тяло напред и запръска слюнки в лицето на Ем Пи.

— Да не си посмял да ми предаваш уроци по почтеност, адвокатче пършиво! Аз съм уважаван държавен служител. Няма да позволя да ми говориш с този тон! И ако имаш още въпроси, ще се обръщаш към мен с „ваша светлост“ или „господин директор“! Това са официалните ми титли.

Ем Пи се усмихна.

— Свободен сте, господин Тромбъл. Може да си ходите.

Тромбъл се облегна назад, стъпи здраво с двата си крака на пода и не помръдна от мястото си. Не, той нямаше да позволи на тоя неудачник да му казва какво да прави!