Читать «Преследваният» онлайн - страница 254

Дори брокерът на Елена следеше с интерес ходовете му и влагаше свои пари в същите позиции.

— Как е Бичи? — попита Елена.

— Добре е. Обжалването му е следващия месец.

— Има ли шанс да успее?

— Помогнах му да си състави писмото до съда. Надявам се да му свърши работа.

През последната година Алекс редовно я бе осведомявал за типажите, с които го сблъскваше затворническият живот. Способността му да се вписва сред всевъзможни гангстери, злодеи и убийци не спираше да я изумява: Хористите от Мариел с техните непрестанни кроежи да се измъкнат от пандиза, стига да си намерят подходящ адвокат; Мустафа, вечно навъсеният тартор на Черното братство от затвора в Чикаго, който при всеки сгоден случай многозначително напомняше на „Брата Конебичи“ какво ще му се случи, ако допусне инвестициите на братята да се обезценят.

И все пак Бичи Бийти беше най-загадъчният случай досега. По необясним за Елена начин двамата със съпруга й се бяха сближили доста. Беше странно приятелство, особено предвид наклонностите на Бичи.

— Какво пише в писмото?

— Че дълбоко се разкайва за болката и страданията, които е причинил на невинни хора. Че е открил Бог и Бог го е открил. И че когато излезе навън, ще изпрати по един чек за сто хиляди долара на всеки, когото е наранил.

— Много мило. Съдиите би трябвало да се впечатлят.

— Аз му написах писмото и дори подправих подписа му. Бени ненавижда „Джетс“, задето са му откраднали шампионската титла. Не се разкайва за нищо.

Алекс се усмихна, а тя се разсмя от сърце.

Той се наведе към преградата и понижи глас:

— Виж онзи надзирател там отзад. Високият, с русата коса. Казва се Джордж. Той е човекът.

Тя се облегна назад на стола си, изчака за миг, после хвърли бърз поглед през рамо. Отзад имаше трима надзиратели, но Джордж не можеше да бъде сбъркан — мъжът със сламенорусата коса, който се подпираше на стената, преструвайки се на отегчен, но когато срещна погледа на Елена, й намигна с такова старание, че цялото му лице се изкриви в гримаса.

Когато приключеха със свиждането, Джордж щеше да я придружи обратно до гардероба, за да си прибере палтото и чантата. Двамата щяха да се отрият за миг един в друг — бегло докосване, почти незабележимо за околните. Елена щеше да мушне в ръката му стиска компютърни дискети, които той щеше да предаде на Алекс. Джордж беше същият онзи с пенсионния влог, който Алекс бе успял да удвои за по-малко от два месеца. Сега бе достатъчно Алекс да пожелае нещо, и надзирателят тичаше да му го достави.

— Някакви нови клиенти? — попита Алекс, като имаше предвид другите им бизнес начинания.

— Няколко. От вчера и „Дженеръл Мотърс“ са при нас. Трябваше да тръгвам още щом се обадиха, та нямах време да ти съобщя.

— Страхотна работа вършиш, госпожо Коневич!

— Ако госпожа Коневич можеше да пише компютърни програми наполовина толкова бързо, колкото господин Коневич, щеше да е докарала хиляда нови клиенти!

Това беше най-милият тон, който двамата съпрузи можеха да си позволят в общуването помежду си при тези обстоятелства. Новият им бизнес се разрастваше лавинообразно, в последните месеци интернет базирани компании никнеха като опиумен мак в афганистанските полета. Досега обаче никой не бе успял да разработи мултимедийни рекламни технологии с такова качество както Алекс. Хубавото в случая беше, че Елена бе успяла да попадне на приблизително същите клиенти, които двамата бяха привлекли навремето за „Орангутан Медия“. В края на краищата тя бе използвала същия бележник с адреси. Същата картотека. Същите контакти в маркетинга. Само дето този път рекламното послание беше различно. Алекс се наведе напред, докато устните му почти допряха до стъклената преграда.