Читать «Преследваният» онлайн - страница 243

— Е, това няма как да го знам.

Пьотр вдигна папката от бюрото и отново се зачете, пренасяйки се от миналото в настоящето. Мина близо час, преди да вдигне глава и да попита, привидно небрежно:

— На теб как ти се струват обвиненията срещу този Коневич?

— Честно казано — Ким остави документа, който четеше, и погледна към Пьотр, — впечатлена съм. Отначало си мислех, че тези четирима прокурори са обикновени вечно пияни некадърници, че за нищо не стават.

— А сега?

— Сега съзнавам, че не съм била права. Добри са. Даже много добри. Наистина ни помогнаха.

— И вашият съдия ще бъде убеден да отсъди в тяхна полза?

Тя се усмихна.

— Семейство Коневич ще се озоват в Москва, преди да разберат какво става. — Тя помисли малко, после попита: — А ти как мислиш?

— Ами и аз така мисля.

— Яд ме е само, че не разполагах с всичкия този материал още на първото дело!

Пьотр кимна, сякаш искаше да каже: „То си е за яд.“ Вместо това попита:

— А според теб какво ще се случи с тях, след като ги върнат в Русия?

— Това не е мой проблем, Пьотр.

— Ах, извинявай! Сигурно те засегнах? Разбира се, че не си длъжна да мислиш за съдбата на онези, които изритвате обратно, откъдето са дошли.

Двамата отново се заловиха за работа. Скоро се върнаха към обичайния работен режим и в продължение на близо час не си обръщаха внимание един на друг. Пьотр прелистваше любимите си речници и нанасяше дълги, нечетливи бележки в полетата на някакъв документ. Ким тракаше по клавиатурата, вкарвайки поредния превод в харддиска на компютъра си. Или поне се опитваше. Само че правеше грешка след грешка, връщаше се назад, поправяше грешката, правеше нова, връщаше се и поправяше новата грешка или връщаше текста в първоначалния вариант. Сякаш пръстите на ръцете й не слушаха командите на мозъка.

Накрая тя изруга на глас, оттласна се с ръце от бюрото и със стола на колелца се придвижи до работното място на Пьотр.

— Е, добре. Кажи ми какво ще се случи с тях!

Той затвори безшумно дебелия речник.

— Ти как мислиш?

— Ами ще бъдат изправени пред съд и съдени. Вероятно ще получат осъдителна присъда. Не са убили човек, следователно ще идат в затвора.

Пьотр не отговори.

— Виж какво — каза решително Ким, като си придаваше възмутен вид, — всичките тези кашони с доказателствен материал от руснаците сами по себе си показват сериозни намерения. Защо да си дават целия този труд, ако нямат намерение да ги изправят пред съда?

— Както кажеш — отвърна Пьотр. Отговорът на собствения й въпрос беше толкова очевиден, че щеше да й избоде очите. И тя го знаеше. След всичките дълги месеци на непосилен труд под непрестанния натиск на нетърпеливи началници беше напълно естествено да се опита да потисне съмненията си. Но те напираха, клокочеха под повърхността — малки късчета неувереност, досадни като прашинки в окото, дращещи и смъдящи.