Читать «Преследваният» онлайн - страница 217
Брайън Хейг
Той се наведе към Лора Тингълман и постави ръка на рамото й.
— Ти реши в кой затвор да го тикнеш. Ако се опитва да те разиграва, дай му да се разбере.
— Прав си — каза Тингълман, обзета от внезапен прилив на някакво подобие на решителност.
— Избери най-мръсната и воняща дупка от всички федерални затвори. Сложи го при утайката на обществото. В седмия кръг на ада, където храната не става за ядене, а насилието не спира и за миг. Остави го да гние там, докато почне да ни се моли да го изритаме от страната.
— Мисля, че като омекне, ще може да види и нашата гледна точка — съгласи се тя.
Михаил най-после бе успял да постави подслушвателни устройства в голямата черна лимузина. Месеци наред бе чакал своя шанс, но той просто не му се удаваше. Освен това трябваше да го направи така, че в никакъв случай да не го хванат, защото иначе цялата операция щеше да отиде по дяволите. Но един мразовит следобед шофьорът се бе мушнал в някакво кафене, за да се постопли, като бе оставил колата с работещ двигател и отключени врати. Михаил се приближи незабелязано, приклекна отстрани и полека отвори задната врата. Постави един бръмбар в дълбоката цепнатина между възглавниците на задната седалка; после за всеки случай прикрепи втори отдолу към металната рамка на предната.
Обхватът на предавателите беше по-малко от километър, и то при ясно време. Но все пак те даваха на Михаил две важни предимства. Първо, можеше да чува всичко, което си говореха пътниците в колата, и да записва всяка тяхна дума. И, второ, вече не бе принуден да поддържа визуален контакт с лимузината при седмичните им срещи по улиците на Москва. Засега те не бяха забелязали присъствието му, но Михаил бе твърдо решен да доживее дълбока старост и един ден да умре мирно и тихо в леглото си.
Този ден лимузината беше паркирана на няколко метра встрани от обичайното си място на брега на Москва река. Михаил бе заел позиция в колата през три преки; на коленете си държеше приемник — записващо устройство, с усилен докрай звук. Отпиваше малки глътки кафе от термос и слушаше напрегнато. Голицин, Татяна и Ники бяха на задната седалка с чаши в ръка и както всяка седмица обменяха информация, спореха и обсъждаха следващия голям удар.
Ники, кисело: „Доколкото си спомням, ти ми обеща, че ще е лесно. Детска играчка, така ми каза!“
Голицин: „Е, добре, излъгах те. И какво?“
Ники: „Как какво, бе?! Деветима от хората ми са убити. Взривиха ми две заведения, някой се опитва да прецака и наркобизнеса ми. Ето, миналата седмица един пласьор ми отмъкна половин милион долара. Всеки път когато ударя някоя фирма на Ходорин, и мен ме удрят, и то два пъти по-яко.“
Татяна, с примирителен тон: „Защо смяташ, че Ходорин стои зад това, Ники? Та той е само бизнесмен!“
Ники: „Защото на всеки труп намирам закачена бележка:
