Читать «Преследваният» онлайн - страница 183

— ФБР претършува дома ми само преди две седмици — информира го Алекс. — Какво очаквате да откриете?

Отговор не последва. Алекс се извърна да не гледа опустошенията и погледът му се спря на самотния мъж, който стоеше облегнат в ъгъла. Облечен беше с евтин сив костюм като другите, макар че бе дошъл по-скоро да наблюдава, отколкото да участва в погрома.

— Вие сигурно сте от ФБР? — запита го Алекс.

Отначало мъжът го погледна неуверено, после се окопити и сговорчиво отвърна:

— Познахте!

— Искам да се обадя на адвоката си. Всички документи относно политическото ми убежище и правния ми статут са при него. Сигурен съм, че ще искате да ги видите, или греша?

— Не, засега не искам.

— А правата ми, сър?

— Незаконните имигранти не се ползват с права.

— Искам да бъда наясно, сър. Вие ми отказвате правото на адвокатска защита?

При един от многобройните им разговори Ем Пи го бе предупредил, че може да се стигне дотук. Не обръщай внимание на обидите и униженията, запази самообладание, не се конфронтирай с тях, колкото и да те предизвикват, бе го посъветвал той. Няма да направи добро впечатление нито пред имиграционната комисия, нито пред съдията, ако нещата опрат до съд за това, че ответникът е демонстрирал незачитане на американските институции. Бъди твърд, но учтив. Внимателно им напомни за правата си, постарай се да запомниш колко процедурни правила са нарушили, за да може впоследствие, в съдебната зала, да им ги натрием в носа.

Точно в този момент обаче жената агент — същата, която приличаше на мъж в женски дрехи, извлече Елена от спалнята. Съпругата му беше по нощница — оскъдна, почти прозрачна камизолка, която не прикриваше нищо. Неколцина от мъжете я зяпаха похотливо. Елена пет пари не даваше. Тя стоеше гордо изправена и пронизваше мъчителите си с поглед, който би срязал танкова броня.

Човекът от ФБР също я оглеждаше с лъстива усмивка, но Алекс забеляза това и му се сопна:

— Дори навремето в КГБ не държаха на работа такива перверзници.

Агентът, който се казваше Уилсън, поруменя и сведе поглед към обувките си.

— Женен ли сте? — запита го Алекс. Оня не отговори и Алекс повтори натъртено: — Питам ви, имате ли жена?

— Да — отвърна Уилсън, навел глава като слаб ученик на изпит.

— Ще ви бъде ли приятно, ако видите да се отнасят по този начин към жена ви?

— А откъде можехме да знаем, че е по нощница?!

— Вече знаете, сър. Но това не ви пречи да зяпате и да се хилите на голата ми жена като някакви извратени пубертета. Ако имахте капка приличие, щяхте да я пуснете да иде в банята да се преоблече.

Агент Уилсън разглеждаше напрегнато обувките си — връзките, езика, бомбето, шевовете отстрани. Указанията, които бе получил, бяха пределно ясни и брутални: да унижи Коневич. Да го дразни и провокира, докато извърши някоя глупост: жалък опит за съпротива, обида или — още по-добре — насилие срещу длъжностно лице, след което да му щракне белезниците. Обвиненията срещу Коневич издишат отвсякъде, ако трябва да бъдем откровени, бе му казал неговият шеф Ханрън. Съшита са с бели конци, няма да издържат в съда. Затова ти гледай да му прикачиш още нещо, за което съдията да се хване.