Читать «Преследваният» онлайн - страница 160

Във всеки случай, жив или мъртъв, Алекс Коневич щеше да отлети за Русия. Той вече бе загубил играта.

— Не смятам, че аз ще бъда разочарованият — продължи самонадеяно Воронин като човек, който държи всички карти в ръцете си. — Ти си позволи да раздразниш хора, с които не ти е работа да се закачаш. Втори шанс няма да ти се даде, Коневич. Ти си глупак, трябваше да се възползваш, когато ти предлагахме сделка.

— Нещо бъркаш. Аз имам политическо убежище.

— Настойчиво те съветвам да дойдеш доброволно с мен. Нямаш изход, повярвай ми. Не затруднявай излишно и нас, и себе си.

— Напусни апартамента ми! Веднага!

Воронин премина на английски.

— И какво ще направиш, ако откажа, Коневич? Ще повикаш полицията? — Той посочи с острата си челюст към двамата агенти. — Полицията вече е тук!

Двамата до прозореца се усмихнаха, но не казаха нищо. Нахалници!

— Засрамете се! — озъби им се гневно Елена. — Дори в Русия вече не се отнасят така към хората!

— Колко ви струва това жилище? — запита единият от агентите. В тона му нямаше и следа от любопитство, просто констатираше очевидното. Нещо повече — обвиняваше.

— Не е твоя работа! — сопна се Елена.

— Деветстотин и седемдесет хиляди — отговори си сам агентът. — Почти милион. И то в брой. Доста пари. Откъде ги имате?

Алекс сложи ръка върху рамото на Елена — тези хора се опитваха да я вкарат в капан. Нямаше никакъв смисъл да им отговаря, тя разбра това и си замълча.

— Откраднали сте ги! — каза агентът, като посочи обвинително Алекс с пръст. — Обрали сте собствените си вложители. Избягали сте от Русия, отмъквайки стотици милиони долари. Вие сте лъжци и мошеници, излъгали сте имиграционните власти, за да си осигурите статут на бежанци. Вие сте престъпници!

Елена вече не можеше да се спре. Тя бе решена да си каже своето, каквото и да й струваше това.

— Това е лъжа! Не знам какво ви е наговорил тоя човек, но той е лъжец! А вие сте глупаци! Махайте се!

Двамата агенти се усмихваха. Имаха големи масивни челюсти с леко провиснали гуши, мускулести рамене, говореха с кратки, прости изречения — всъщност наистина имаха вид на глупаци.

Преди нещата окончателно да бяха излезли извън контрол, Алекс реши да сложи край на конфронтацията. Той се изправи срещу двамата, изгледа ги студено и запита:

— Арестуван ли съм?

Отговор не последва.

— Подследствен ли съм?

Единият сякаш кимна, после се сети нещо, вдигна ръка и разтърка уж схванатия си врат.

— Май трябва да се обадя на адвоката си — каза Алекс и с престорена увереност пристъпи към телефона.

Минаха две секунди.

— Ще имаш достатъчно време за това по-късно — обади се единият от агентите. В гласа му прозвуча заплаха.

Алекс продължи да крачи към телефона. Агентите си придаваха невъзмутим вид, но беше ясно, че перспективата да бъдат заварени в такава ситуация от някой устат вашингтонски адвокат им се струваше недотам привлекателна. И имаше защо. Те бяха проникнали в частно жилище без заповед за обиск, бяха съсипали имущество за хиляди долари, след което бяха започнали да разпитват заподозрения, без официално да го уведомят за правата му. И нещо, което беше далеч по-лошо: на цялото това безобразие присъстваше чуждестранно длъжностно лице, което нямаше никаква юрисдикция на територията на Съединените щати.