Читать «Преследваният» онлайн - страница 140

За да засити този ненаситен глад, Борис на драго сърце би хвърлил Алекс в зиналата му паст.

— И така, какво ще правим сега? — попита Елена.

— Ще наемем частен детектив в Москва. Познавам един, Михаил Бердяев, който винаги ми е вършил добра работа. Изключително компетентен, при това дискретен. Имам му пълно доверие.

— Знам, че Михаил е много добър, но какво точно целиш да постигнеш?

— Ще разберем едва когато той се разрови и научи нещо повече. Може би това ще ни помогне, а може би не. Поне ще имаме нещо, за което да се хванем.

— Ти искаш ли да си възвърнеш компаниите?

Той поклати тъжно глава.

— Явно отдавна не си чела бизнес новини в интернет. Онова, което е останало от тях, не струва нищо. Голицин е затънал в собствената си некадърност. В банковото дело всичко се основава на взаимно доверие. За два месеца той успя да съсипе всичко, което бях изградил.

— А какъв тогава е смисълът да наемаме Михаил?

— Искам да науча повече за тези хора.

— Това ще отнеме време. Може би много. А какво ще правим ние сега?

— Тръгваме. Незабавно.

— Отново ли сме в беда?

— Да, и то голяма. Офертата, която тази жена ми направи, бе окончателна. В края на разговора ни тя започна да ме заплашва.

— И ти ли си толкова уплашен, колкото и аз? — попита тя.

— Парализиран съм от страх! — призна Алекс.

Той отиде до гардероба, извади куфарите и пътните им чанти и ги пренесе до леглото. След половин минута двамата вече си събираха багажа.

— А сега какво? — попита Елена.

— Наемаме адвокат и подаваме молба за политическо убежище в Америка. Имам напълно легитимен повод. Ако се върна в Русия, ще ме убият.

— Ставаме американци, така ли?

— Защо не, Америка е страна на имигранти. Ние сме млади и можем да се приспособим. Какво ще кажеш?

Елена тъкмо се мъчеше да сгъне една от полите си — червена с множество дребни плисета, които не се поддаваха на усилията й.

— Тук е различно, но… мисля, че ще ми хареса — каза тя предпазливо и донякъде тъжно. До момента така и отказваше да повярва, че са напуснали Русия завинаги. Самата мисъл да скъсат окончателно с предишния си живот я разстройваше дълбоко.

— Може би предпочиташ да идем другаде?

Тя поклати глава. Родителите и приятелите й щяха да й липсват болезнено. Наред с това, разбира се, нямаше да й е лесно да свикне с особеностите на Америка — с небрежно-фамилиарните обноски на хората, с непринудения им начин на общуване и навика им да се месят един на друг в личния живот; пък и чувството им за хумор беше едно такова… Но тя обичаше Алекс, влюбила се бе в него от мига, в който за пръв път го зърна, и инстинктите й подсказваха, че Америка е мястото, където и двамата можеха да бъдат истински щастливи, да се реализират, да се чувстват в безопасност.