Читать «Преследваният» онлайн - страница 124

— Капитан Калинин, капитан Годунов. Двамата ми помагат в разследването.

— Благодаря, че дойдохте — каза Алекс без капка топлина в гласа. Беше се облякъл старателно за срещата — със същия шит по поръчка костюм, който бе носил при бягството си, почистен и безупречно изгладен; колосана памучна риза с монограм и копринена вратовръзка допълваха ансамбъла. Имаше вид на истински милионер — човек на действието, способен с едно драсване на писалката да разтърси цели пазари.

— А къде е съпругата? — попита Воронин.

— Наблизо.

— Сам сте, така ли?

— А вие не сте — отбеляза Алекс, без да отговори на въпроса. — Бих желал да видя документ за самоличност.

— Не смятам, че сте в положение да ми отправяте искания, господин Коневич. В Русия вие сте издирван от закона престъпник.

— Добре дошли в новата Русия, полковник. Аз съм данъкоплатец и имам права. Сега вие работите за мен. Документ за самоличност, ако обичате.

— Мога да ви арестувам още тук, на място, и да ви отведа в Русия. Това ще ме направи герой.

— В такъв случай добре дошли и в Германия. Тук нямате никакви правомощия.

Ръцете на полковника бяха в джобовете на шлифера му. Алекс внимателно го огледа. Имаше изпито лице, хлътнали очи, тънки устни; късо подстриганата му коса бе сресана настрани, за да прикрие олисяващото му теме. Лицето му не беше нито много противно, нито много симпатично; нито красиво, нито грозно — типично невзрачно лице на съветски апаратчик. Той изви дясната си ръка и нещо кораво и заоблено изду отвътре плата на шлифера.

— Ето моите правомощия — каза той. — Други едва ли са ми нужни. Двамата ми колеги също са въоръжени. Мога да ви застрелям на място. — Той млъкна за миг, колкото да се ухили зловещо. — Може и да реша да го направя.

Алекс също се усмихна.

— Това би било лошо. Не само за мен, но и за вас.

— Напротив, за мен би било чудесно. Така бих могъл наведнъж да си реша доста проблеми.

— Погледнете зад гърба ми, към онази висока жилищна сграда.

Воронин отмести очи от лицето на Алекс.

— По-нагоре — каза Алекс, като проследи погледа му. — На шестия етаж, третия прозорец отдясно наляво. Виждате ли насоченото дуло?

Воронин едва не зяпна от изумление, когато очите му най-после се спряха върху дългия, цилиндричен предмет, който стърчеше навън от открехнатия прозорец.

— Вижте го добре, полковник — каза Алекс. — Това е един от тримата снайперисти, които съм наел да ме охраняват. Само да повдигна ръка, и вие сте мъртъв. Надявах се да не се стига дотам, но… — Той повдигна леко ръка нагоре, почти на равнището на кръста си.

Мозъкът на полковника мигновено преосмисли ситуацията. От устата му рукна поток от думи:

— Свали си ръката! За Бога, свали я веднага надолу!

— Извади си ръцете от джобовете. С дланите нагоре. Затваряй си устата и прави каквото ти кажа. Покажи ми документ за самоличност и тогава… може би ще си сваля ръката.

Ръцете на тримата изскочиха като пружини от джобовете им, стиснали служебни карти. Докато ги подаваха, дланите им трепереха. Алекс махна презрително с ръка на служебните карти на двамата капитани, но взе тази на полковника, за да я огледа по-отблизо. Изглеждаше истинска, но можеше ли да бъде сигурен? Той му я хвърли обратно.