Читать «Преследваният» онлайн - страница 115

Дори измежду скептиците обаче малцина бяха онези, които изпитваха жал към Алекс. Обрали някакъв си там богаташ — голяма работа! Всъщност на повечето обикновени хора тази история им се струваше твърде забавна. Който за долари живее, за долари умира, беше преобладаващото настроение сред тази нация от бивши комунистически поданици. Освен това нищо не би зарадвало средния руснак повече от гледката на един унижен, поставен на колене бивш тузар. Падението на Коневич се превърна в храна за разговори около кухненската маса, в източник на тиха радост за трудовия народ.

— Е, какво правим сега? — попита Елена, като отпи солидна глътка от чашата си.

— Честно казано, и аз не знам. Вече опитах всичко, което ми дойде на ума.

Тя беше притисната плътно до него и между две глътки шампанското Алекс успяваше да хвърли крадешком по някой поглед към прозрачната й нощница. Тя остави едната от презрамките да се плъзне надолу по голото й рамо.

— Какво е най-лошото, което би могло да ни се случи, Алекс?

— Това е най-лошото.

— Не, изобщо не е това! Та ние можехме сега да сме в някоя морга в Будапеща!

— Така е. Но ако се върнем в Москва, все още могат да ни убият.

— Но няма как да ни завлекат насила в Русия, нали? Без договор за екстрадиране не могат с пръст да ни пипнат. Могат да съчиняват каквито си искат обвинения, но ти си тук, а те там. Просто си оставаме тук и това е.

— Няма ли да ти липсва Русия?

— Разбира се, поне малко. Но да съм жива където и да било по света с теб е далеч по-добре, отколкото да съм там, умряла. Само че оттук нататък искам едно нещо да се промени.

Той се обърна и я погледна.

— Ние сме заедно във всичко. Докато живеехме в Москва, не се бърках в бизнеса ти. Нямаше нужда да се меся, а и, честно казано, не ме интересуваше. Но сега животът ни е различен. А с него и бракът ни.

— Какво значи това?

— Отсега нататък искам да ме държиш в течение на всичко, колкото и да е лошо и потискащо. Може да съм уплашена, но не съм някаква порцеланова кукла и не желая да ме третираш като такава.

— Съжалявам…

— Недей да съжаляваш. Аз те обичам и искам да ти бъда в помощ.

Той обви ръката си около нея. Елена се отпусна назад и го придърпа до себе си. Чашите от шампанското се претърколиха и тихо паднаха върху мекия килим на пода. Скъпата нощница описа дъга във въздуха и кацна върху абажура на лампиона.

13

Черната лимузина стоеше с работещ двигател на празния паркинг на брега на заледената Москва река. Беше средата на октомври. Небето беше оловносиво, прихлупено и печално; във въздуха се чувстваше първият леден полъх на поредната московска зима, която обещаваше да бъде също така дълга, студена и противна, както предишната. На шофьора бе наредено да чака отвън и той бе застанал на шест-седем метра от колата в пронизващия студ, пушеше, зъзнеше, тропаше с крака и хвърляше завистливи погледи към отоплената кола.

В нея имаше трима души.

Бяха се договорили да се срещат по този начин веднъж или два пъти седмично. Обединяваха ги алчността за пари и единственото трайно чувство, което разбойниците изпитват един към друг — неистовото взаимно подозрение. По очевидни причини тримата не можеха при никакви обстоятелства да се появяват заедно на публични места, поради което Голицин пое инициативата и предложи тези дискретни срещи.