Читать «Преследваният» онлайн - страница 114

Хипотезите за местонахождението му се променяха ежедневно. Говореше се, че не бил издържал на напрежението и избягал от пазачите си, като се шляел из улиците, дивашки ухилен, и размахвал пазарски торбички, пълни с долари. Твърдеше се също, че той от самото начало бил планирал да обере собствената си империя. Всичко, което бил успял да изгради и придобие, имало едно-единствено предназначение — някой ден да бъде ограбено с подобен грандиозен удар; единственият неизяснен момент бил защо всъщност му е трябвало да чака толкова дълго? Алекс страдал от раздвоение на личността и ето че доктор Джекил успял да надделее над мистър Хайд. Между медиите се разгоря необявена война кой ще успее да съчини най-безумните разкрития, да посее най-абсурдните съмнения. Вестникът, който навремето го бе нарекъл „Царевич Мидас“, сега го бе преименувал на „Господин Лепкави пръсти“.

За късмет руснаците, по природа скептици, в последно време бяха обръгнали на всичко. След седемдесет години облъчване с комунистически лъжи и измишльотини, всякакви материали по медиите бяха толкова тенденциозно изкривени, че предизвикаха единствено тяхното недоверие. Освен това фабрикуването на конспиративни теории си беше част от руския национален характер, а новината за бягството на Коневич се бе появила в публичното пространство, богата на всякакви сюжети и възможности за творчество. Пък и дългогодишната кариера на Голицин в КГБ не работеше в негова полза. Цялата история имаше привкус на нещо, съчинено в кабинетите на „Лубянка“, а както знаеха всички, старият вълк козината си мени, но нрава — не. Из Москва веднага плъзнаха всевъзможни слухове, повечето от които бяха в полза на Алекс.

От самото начало хората подозираха нечиста игра, макар че никой не можеше да каже по какъв точно начин Голицин бе успял да осъществи удара си.

Самата идея, че Алекс би могъл да обере собствената си банка — но преди да офейка, да си даде труда по законен начин да прехвърли всичките си активи не на друг, не на съдружник или колега бизнесмен, а на шефа на фирмената си охрана, — миришеше на гнило. Каква логика имаше в това?! И какво го интересуваше кой ще обере трохите, които бе оставил след себе си? Защо му бе да източва само тези петдесет милиона от авоарите на банката си? Нима човек, притежаващ — както се твърдеше — милиарди, би опетнил името си с такава сума? Или пък, щом не се бе посвенил да задигне петдесет милиона, защо се бе ограничил само с тях, след като в банката имаше още няколко милиарда?!